При вида на смъртта тълпата ахна, пое си дъх, люшна се назад, после отново напред. Разнесоха се викове, но Вълкодав ги дочуваше смътно. Ушите му бучаха, пред очите му се разливаха безформени яркочервени петна. Усещаше изгаряща болка в гърдите. С безразличие си помисли, че така леко и ще си умре. Ех, би било не навреме. Той знаеше, че е прав и че не може да изгуби двубоя. Знаеше и това, че скъпо ще си плати за тази победа. Защото в този свят нищо не се дава даром, освен родителската любов.
Вълкодав леко се учуди на факта, че все още стои на крака, и реши, че това се дължи на възбудата от битката. Вдигна меча си, прекрачи през начертаната с въглен линия, до която вече бяха достигнали струйки от кръвта на Лъчезар, и тръгна към Ертан. Струваше му се, че върви необикновено спокойно в абсолютно права линия, но хората виждаха, че се клатушка като пиян. Ертан се втурна към него, забравяйки да хвърли никому ненужния щит. Оставаха й още две крачки, когато Вълкодав непохватно се строполи на колене и кашлицата, разкъсваща вътрешностите му, го прикова към настилката.
16. Последната страница
Това беше усещане, дошло от далечното детство и много години му служеше едва ли не за пълно олицетворение на щастието: топло кожено одеяло върху голото тяло. Вълкодав лежеше на широкия миндер в къщата на Варох, вдишваше успокояващите аромати на щавени кожи и на готвено, слушаше с половин ухо приглушените гласове на обитателите на дома и изобщо не му се искаше да отваря очи. Нямаше за какво да съжалява. Нито пък, общо взето, за какво да мечтае. Ето защо не му се искаше и да мисли. Сигурно му оставаха още работи за вършене на тази земя, щом Боговете с такава упоритост го отърваваха жив от всички неприятности. Но за това също щеше да поразмисли по-късно. Засега той просто се наслаждаваше на покоя като ранено животно, което се надява да оздравее, ако му дадат хубаво да се належи, а дори и да се случи да умре — изобщо няма да разбере. Просто отпред изведнъж ще зашуми гостоприемната корона на Вечното дърво, а в небето ще стане възможно да се види Слънчевата колесница. И най-накрая от гъстата трева срещу него ще се надигне Стария звяр и ще го заговори, търсейки му сметка за изживяния живот…
Докосване с длан по челото върна Вълкодав към действителността. Донесли го бяха в къщата в такова състояние, че той дори не успя да се възпротиви, когато Ниилит се зае да го лекува с вълшебство. Науката на Тилорн наистина й се беше оказала от полза. Този път абсолютно всички забелязаха сиянието, което струеше от ръцете й. Въпреки това девойката ужасно се страхуваше да не би да го хване треска и непрекъснато идваше да докосне челото му.
Това пречеше на Вълкодав да заспи, но той не възразяваше. Преди убийството на Човекоядеца дори си забраняваше да мисли за жени. Сега обаче си имаше мечта и се надяваше, че все някога ще се осъществи. Отвори очи и се усмихна на Ниилит. Тя зарадвано го попита:
— Искаш ли да ядеш?
В нейния дом смятаха за признак на красота пълнотата на човек. Вълкодав, и бездруго жилест, се беше върнал от границата на Велимор толкова отслабнал, че да ти е жал да го гледаш.
— Стига да не тръгнеш да ме храниш с лъжичка — промърмори той и се пресегна към панталоните си, за да ги надене под одеялото. Изобщо, той рядко се отказваше да похапне, а да пренебрегне ястията на Ниилит щеше да е абсолютен грях.