Вълкодав слушаше възбудените гласове на воините зад гърба си и разбираше, че те всеки миг ще потеглят напред. И колкото и да пришпорваха конете витязите на кнеса, нямаше да успеят да помогнат никому. Може би само щяха да притиснат изменниците на пътеката и да ги изхвърлят долу.
Неочаквано произшествие даде още малко време на Вълкодав. Хората на Лъчезар изведнъж се развикаха ужасено и той погледна надолу. Изглежда Канаон не беше успял безпрепятствено да се спусне на дъното и да се успокои там за радост на рибите. Тялото му бе подхванато от вълна, която с грохот го запокити върху скалите. Единият крак на мъртвия нарлак бе попаднал в пукнатина и сега той висеше с главата надолу и водата го биеше в камъните. Страховита гледка. Съратниците му не можеха да откъснат очи от него и оживено обсъждаха дали Канаон наистина е умрял, или е още жив и дали ще успеят да го измъкнат. Вълкодав също се замисли върху този въпрос и реши, че биха успели да извадят мъртвеца, но това би им отнело половин ден. Докато преодолеят надвисналите над това място канари, докато спуснат на въже някой момък — ловък, доста смел и в същото време лек на тегло… И то ако дотогава подивелите вълни не приберат Канаон обратно. Щом са успели да го качат там, значи ще могат и да го свалят.
Онези отсреща също стигнаха до този извод и Вълкодав разбра, че отдихът е свършил.
Почти веднага зад гърба му пътеката отново преминаваше в проход, който, изглежда, този път водеше право до самия връх. Там щеше да се наложи да отстъпи, когато преследвачите му, след като изгубеха още един-двама, го прогонеха и оттук. Кой ли им беше старши сега?… Вълкодав се вслуша и разбра, че е Плишка. Плишка обикновено сякаш стоеше в сянката на гиганта нарлак, но Вълкодав сериозно подозираше, че солвянинът е доста по-умен. Именно затова жреците, на които двамата бяха служили, поверяваха ролята на подставен боец именно на него. Канаон нямаше достатъчно ум, за да се справи.
— Ей, вянино! — изведнъж се обади с весел глас Плишка. — И защо сте тръгнали нагоре? Какво има там, пещера ли?…
Не е твоя работа, гневно помисли Вълкодав и се приготви да се бие. Ризата под бронята бе неприятно залепнала за тялото му, подгизнала от потта и кръвта от отворилите се рани. Нищо. Ще издържи още известно време. И няма да умре сам. Само дано Еврих и останалите да са достатъчно съобразителни…
Шумът от бързи стъпки зад гърба му го накара да се обърне мълниеносно. А после — яростно да изругае. Към него, подхлъзвайки се на гладкия камък, бързо се спускаха Еврих и Тилорн. Двамата неизвестно защо мъкнеха със себе си копия. Като ги гледаше как държат оръжията, му идеше да заплаче. Вълкодав се извърна към тях и прошепна свирепо:
— Какво искате, със собствените си ръце да ви довърша ли? А?…
— Ние сме мъже! — с достойнство отвърна Тилорн. — Ще се бием заедно с теб.
Вълкодав отдавна не беше изпитвал такова отчаяние. Готов беше собственоръчно да обезоръжи и двамата, да им хвърли един бой и да ги изгони. Но в този миг Еврих забеляза от другата страна на залива овесения надолу с главата Канаон. Тялото на нарлака се мяташе от ударите на вълните. Когато водата отстъпеше, по камъните потичаше кръв. Следващата вълна я помиташе без остатък. Около мъртвеца вече се виеха надушили плячката чайки.
Храбрият Еврих позеленя, точно като момиче, видяло умрял плъх.
— О, Богове на Небесната планина!… — въздъхна книжният плъх. И попита с преплитащ се език: — Той… падна ли?
— Може и да е паднал — изфуча Вълкодав. — А може и малко да съм му помогнал. На кого казах, че ще мина и без помощници!
Тогава зад каменния ръб подаде главата си един от воините и Вълкодав тутакси се приготви за отбрана, но мисълта на учения изпревари меча му. Този път Тилорн нито зае стойка, нито си помогна с боен вик. На Вълкодав му се стори, че покрай него прелита нажежена до червено игличка, която се заби в гърдите на солвянина. Вянинът очакваше, че момъкът ще бъде пометен от пътя, както онези цепеници, които Тилорн бе свалял от рафта само с поглед. Или че воинът, обхванат от неописуем ужас, ще отскочи назад и с милостта на благосклонните Богове ще налети на някого. Нито едното, нито другото! Младият воин просто застина с широко отворени очи.
— И той дълго ли така…? — попита Вълкодав.
— Поне половин час — отвърна Тилорн. — Да тичаме по-скоро към върха, приятелю мой.