Вълкодав нямаше ни най-малка представа какво е това „половин час“. При тях, вкъщи, бяха измервали времето с нишки, изтъкани от опитна майсторка. Той можеше само да предполага, че Тилорн обозначава с тази дума някаква продължителност. Помисли още, че създателите на пътеката не са могли да не предвидят последно място за отбрана на върха. На което той щеше да остане вече до самия край. Щеше да се наложи да отстъпи там, защото по друг начин нямаше да накара двамата прекалено храбри книжни червеи да тръгнат нагоре. Младият солвянин стоеше във все така неподвижна, непринудена поза. На другите нямаше да им е лесно да го заобиколят.
— Да тръгваме — кимна Вълкодав и мушна меча си в ножницата. Острието все още беше чисто. За щастие мечът на прадедите му не беше от онези, които отказваха да се върнат в ножницата, без да са пили от вражеската кръв.
Последното изкачване се оказа стръмно и трудно. На Вълкодав му оставаше само да се чуди как конете са успели да стигнат дотук, без да си строшат краката. Не, окончателно реши той, пътеката не се е създала сама. Направили са я. И то много пресметливо.
Еврих беше решил да доказва мъжеството си и искаше да върви последен. Вълкодав си обеща да не жали здравата си ръка и да хване негодника за гушата, ако оня започне да му противоречи.
Не им дадоха обещания от Тилорн „половин час“. В кънтящия каменен коридор ясно се чуваха всички звуци, долитащи отдолу. Доста скоро на хората от дружината на Лъчезар им омръзна да чакат изпратения си напред другар и да гадаят напусто къде се е дянал и защо иззад завоя досега не се е чул нито вик, нито шум от схватка. Те надникнаха предпазливо иззад каменния ръб и веднага видяха приятеля си, омагьосан от Тилорн. Не успяха нито да го заобиколят, нито да го размърдат. При това здравото тяло с всички сили се съпротивяваше на опитите им да го поместят. Някой предложи просто да убият отрока и да го хвърлят долу: все едно, той нямаше за какво повече да живее, нали бе омагьосан от зъл чародей.
— Аз ще го убия!… — развика се Плишка.
Но в този миг се дочуха други гласове:
— Размърда се, размърда се…
— Аз го освободих — уморено изрече Тилорн, мръщейки се. — Нали разбираш, той…
— Разбирам — каза Вълкодав. — Хайде, върви.
Едно е да повалиш врага в честна битка, съвсем друго — да го накараш да застине така, все едно да го вържеш, и да го оставиш да умре. Макар да не се съмняваш, че той би постъпил с теб именно така. На Вълкодав му беше трудно да съди съвестния учен. Но не можа да избегне и гадничката мисъл: не иска да убива, страхува се, че няма да го причислят към праведниците… Но той знаеше, че работата не е в това. Наистина гадничка мисъл, недостойна нито за него, нито за Тилорн. А ето че се появи отнякъде. И упорито се загнезди в ума му.
— Ти можеш ли да ги… изплашиш? — дишайки тежко, попита той Тилорн. — Или там… нещо друго?
— Ще опитам — отвърна ученият. — Наистина, доста са. Освен това… Както си спомняш, с теб не успях. Страхувам се, че и с тях няма да ми е по-лесно. Та нали са воини.
Не казаха нищо повече. Наклонът на дъното на прохода леко намаля и те се затичаха. Преследвачите още не се виждаха, но отзад долитаха викове и тропане. Горе, в тънкия процеп на небето, се извиваше Прилепчо и се извисяваше върхът на Скалата на мъглите.
Старият Варох стискаше в потната си длан ръкохватката на дългия боен меч. Някога, в младостта си, той бе въртял меча съвсем прилично, но колко години бяха минали оттогава! Въпреки това старецът беше страшно спокоен. Сега всичко щеше да свърши и дългобрадият Храмн щеше да го приеме. Така, както бе приел синовете му. Защото той ще загине в битка — като тях. А внука му, Зуйко, Порталът няма да го отхвърли. Няма да посмее да го отхвърли. Просто не е възможно да го отхвърли!
Ниилит и момчето стояха до него и се опитваха да укротяват конете, които цвилеха и се вдигаха на задните си крака. И тримата не откъсваха поглед от изхода на теснината, откъдето трябваше да се появят спътниците им.
Еврих и Тилорн изскочиха първи на върха, след малко се появиха и поизостаналият вянин, и кацналият на рамото му Прилепчо. Почти в същия миг от прохода излетя тежка стрела от самострел и сплеска накрайника си в каменното подножие на Скалата на мъглите. Той прелетя прекалено високо, не можеше да уцели никой, но конете затанцуваха още по-неспокойно, а Ниилит ахна изплашено. Младият пес избухна в яростен лай.
Пътеката излезе на площадка с големина десетина метра в диаметър. От едната й страна беше бучащата и приглушено гърмяща пропаст, а от другата се извисяваха непристъпните отвесни скали. Тук-там се виждаха отворите на пещерите, но явно вече нямаше къде да се бяга и къде да се скрие човек. Скалата на мъглите сочеше небето с исполинския си каменен пръст. Тя се издигаше тук от самото начало на света. Щеше да продължи да се извисява и утре, и след хиляда години. И точно по същия начин върхът й щеше да е заобиколен от розови облаци.