Вълкодав се изсмя в лицето на воина, изскочил първи от теснината, и го посрещна със страхотен удар на меча, разбивайки и оръжието, и шлема, и русокосата глава под него. Воинът беше същият, когото Тилорн първо бе омагьосал, а после — освободил. Вълкодав рядко бе обременяван с жалост към врага. Още по-рядко го бе грижа за собствената му праведност. Няма полза да се притесняваш за нещо, което все едно го няма. Следващият прескочи мъртвото тяло и се нахвърли върху вянина. Вълкодав с лекота отскочи встрани и избегна удара. Връхчето на шареното острие подхвана неприятелския меч и го завъртя, насочвайки го към земята, после с бързината на презрителна храчка се извиси нагоре, към шията. Кръвта изби в дебела колкото пръст струя, обагри стената на прохода и накара останалите да отстъпят. Но объркването им не продължи дълго. На някои им бе стигнала издръжливостта и съобразителността да вземат щитове със себе си. Бяха солвянски, издължени надолу, за да не може коварен неприятел да ти съсече краката. На всеки от бяло-червените щитове се виждаше Лъчезаровото знаме: звяр, подобен на котка, седнал на задните си лапи. Четирима от нападателите веднага се прикриха с такива щитове и като жива стена се нахвърлиха върху Вълкодав, изтласквайки го назад. Ако не беше ранен, щеше просто да прегази тази стена. И освен това щеше да повали право върху снега главата на онзи с най-малко късмет. Но сега нямаше вяра на болното си тяло — наложи се да отстъпи. Зад камъните не се криеха момци с остро зрение и силно обтегнати вянски лъкове — нямаше кой да го прикрива при отстъплението му. Той знаеше какво ще последва. Сега ще се появи Плишка и ще спре глупаците, настървено настъпващи нагоре към площадката. А после ще пусне напред няколко човека със самострели. И те просто ще го направят на решето.
Междувременно щитоносците явно възнамеряваха да го притиснат към скалата и да го съсекат. Но не се получи. Вълкодав с лекота се измъкна встрани и воинът в единия край на редицата нададе нечовешки писък, когато на земята падна щитът заедно с ръката му.
В пукнатината се появи Плишка и закрещя:
— Назад, малоумници!…
На Вълкодав му се прииска да го попита: кой пък си ти? Как стана така, че вие, двамата наемници, можете да правите с дружината каквото си искате?… Той разбираше, че най-вероятно никога няма да научи отговора. Изобщо, доста неща нямаше да се случат никога вече.
— Стрелците тук!… — отново изкрещя Плишка.
Нямаше къде да се скрие на откритата площадка, а в пещерите нека да бягат плъховете. Вълкодав се изправи в целия си ръст и с предизвикателна насмешка гледаше как се прицелват в него. Все едно, в неговия дом сега живееха чужди хора. Шестима стреляха почти едновременно. Откъде можеха да знаят, че пред тях стои воин, който не е лъжица за устата им. Пусковите устройства още освобождаваха тетивата, когато вянинът се сниши, изви се и шареното острие блесна в стремителен размах. Три от стрелите минаха покрай него и се разбиха на трески в равнодушния гранит на Скалата на мъглите. Още три отлетяха незнайно къде, отблъснати от широкото острие. Обърканите момци трескаво се заеха да презареждат самострелите.
— Хайде, шавайте! — крещеше Плишка. — По-живо!
Сега ще приключи с омразния телохранител, после ще изяснява къде са се скрили останалите.
Изведнъж един от стрелците хвърли оръжието на земята.
— А защо не се пробваш ти! — злобно посрещна той дотичалия наемник. — Стреляй сам, щом не те бива с меча!…
Той също беше участвал в похода с Лъчезар. Плишка искаше да го блъсне, но премисли. Просто взе самострела, зае мястото на отрока, вдигна оръжието и изфуча:
— Като не умееш да стреляш, не се захващай!
Този път на Вълкодав му бе по-трудно, защото стреляха в упор срещу него, а краката и без това едва го държаха. Две от стрелите отби с меча, други две шибнаха кожената куртка, плъзнаха се по ризницата и отлетяха настрани. Последните две го уцелиха и се забиха до дръжките. Едната в бедрото, другата, пробила превързаната ръка и ризницата под нея — в гърдите. Двойният удар отхвърли Вълкодав назад, просна го по гръб и той остана да лежи неподвижен.
Хората на Лъчезар сдържано зашумяха и се хвърлиха към него.
— Назад! — изрева Плишка.
Той щеше да се приближи пръв. Той щеше да вземе меча и главата на вянина, а заедно с тях — и славата. А това, че враговете още отсега го поглеждаха с известно презрение, слабо го интересуваше.