— Може и така да е — каза Вълкодав.
— Ама не съм видял да я целуваш и прегръщаш — продължи Аптахар. — Слушай, вянино, защо не я отстъпиш на сина ми? Много се е прехласнал по нея моят Авдика. Пък ние ще ти се отблагодарим. Два коня в сребро, става ли?
— Не е робиня, за да я продавам, а ти да я купуваш — спокойно каза Вълкодав. — Тя сама решава с кого да се целува. — Реши да не споменава за грозната смърт, която бе сполетяла човека, домогващ се до Ниилит. — От сина ти ще излезе добър воин — допълни той след кратък размисъл. — Помоли ме да го науча на хватката, с която го преборих.
Аптахар засука мустаци, личеше си, че е горд.
— Със същата хватка ще те надвие, когато се сбиете за момичето.
— После може би ще ме моли да му обяснявам друга — каза Вълкодав.
Аптахар първо се начумери, после прихна, но навреме се усети, че ще събуди целия отряд, и само се ухили до ушите, като добродушно сръчка с юмрук Вълкодав право в незаздравелите ребра.
Когато Аптахар събуди двамата им заместници, Вълкодав не отиде при своето навесче. Настани се до угасналия огън, долепи болния си хълбок до земята и затвори очи. Вече се унасяше, когато по рамото го докосна малка ръка. До него бе коленичила Ниилит.
— Господарю — прошепна тя, — ела с мен!
Вълкодав мълчаливо я гледаше и не помръдваше. Ниилит го дръпна за ръката и каза:
— Тилорн много моли да му простиш, господарю…
Аз също си имам име, ама нейсе, помисли си Вълкодав. А на глас каза:
— Не познавам никакъв Тилорн.
Ниилит изхлипа, притисна лице към дланта му и занарежда, треперейки и задъхвайки се от плач:
— Господарю… студено ни е без теб, ела…
Нямаше как, Вълкодав си наложи да стане и да я последва. Добре поне, че на Тилорн му стигна ума да не го заприказва. Сигурно бе разбрал, че вече е казал всичко. Той само жално въздъхна, когато Вълкодав легна на мястото си и го загърби, като внимаваше да не го докосне нито с рамо, нито с коляно.
Розовият отблясък на зората се приплъзваше по северния край на небесата. Прилепчо седеше на най-горния денк в талигата. Току разперваше криле и се въртеше натам-насам, като издаваше тихи, наподобяващи чуруликане звуци и наостряше уши в очакване на отговор. Знаеше, че в близката гора гнездят негови сродници и явно се надяваше да долети някоя дружка?…
На сутринта Вълкодав отиде при Аптахар с Прилепчо на китката си.
— Какво има? — сърдито измърмори Аптахар. Ония, които добре го познаваха, се шегуваха, че сутрин е по-хубаво да не го закачаш за нищо, защото Аптахар се весели цяла нощ и за сметка на това се буди чак по пладне.
— Той се тревожи — каза Вълкодав. Наистина черното зверче се суетеше и се озърташе, съскаше и разперваше от време на време криле.
— Е, и? — раздразнено попита Аптахар.
— При него са идвали дивите прилепи — обясни Вълкодав. — Май са видели някого в гората.
— Да слагаме ли ризниците? — попита Авдика и Вълкодав си помисли, че младият левент май няма нищо против да се сприятелят. Заради Ниилит. А може би заради кан-кирото.
— Върви си на мястото, вянино! — заповяда Аптахар. Нямаше намерение да се вслушва в думите на новака само защото нощес са били заедно на стража. Вълкодав сви рамене и се отдалечи. Но чу как Фитела, яхвайки коня си, отбеляза:
— Подсещам те, Аптахар, че ти плащам, за да бъдат доставени непокътнати стоките, а не ризниците.
Аптахар, изчервен, помълча малко, смутено засуквайки дълъг мустак. После кресна:
— Слагайте броните!
Набитата кобилка тичаше в равен тръс до колелото на талигата. Само дето днес Вълкодав не яздеше като вчера от оная страна, където лежеше Тилорн. Горското слънце пак се плъзгаше по лицето на болника, но той вече не го търсеше с очи, радостен, че светлината се завръща, и не разпитваше Вълкодав за тукашните гори и горяни… Ниилит пак държеше юздите като вчера, но вече не си тананикаше сакаремски песнички. Вълкодав гледаше жилавия крайпътен треволяк и се опитваше да убеди сам себе си, че не е прав.
Ако тук беше Майка Кендарат сигурно хубавичко щеше да му се накара…
Всъщност откъде можеше да знае Тилорн, че думите му са най-тежката обида за мъж от рода на Сивия пес? Че Правдата на вяните отреждаше на гнусния насилник наказанието да измери със стъпки дължината на собствените си черва? Че набеденият за гавра с жена не приема от онзи, който го е набедил, като отплата за несправедливото обвинение нито злато, нито сребро — само живота си?…
Тилорн говореше вянски без грешка, едва ли не по-добре от Вълкодав. Значи знаеше. Длъжен бе да знае. Но тогава защо? Защо? И как се уплаши, когато се усети какви ги е надрънкал. Не беше възможно да се преструва толкова сполучливо. Или не?…