Успя да обгърне с поглед сражението, което все още кипеше тук-там при каруците, видя колко умело борави с дългия си меч Фитела. Видя как Тилорн притиска длани към окървавеното си лице. И яздещия разбойник, който вече изчезващ сред елака. На седлото пред него крещеше и се мяташе Ниилит.
Вълкодав грабна една от двете си брадви, оная, по-късата — и я хвърли.
Брадвата изсвистя и се преобърна във въздуха… но конят рязко подметна задницата си, прескачайки повалено дърво, и тежкото острие, което целеше гърба на ездача, посече добичето.
Конят изцвили ужасяващо и рухна. Вълкодав скочи от талигата, прелитайки над сгърчилия се Тилорн, някакъв разбойник и един от охранителите — май Авдика — които се търкаляха, вкопчени един в друг до колелата. Меката горска почва омекоти приземяването му. Той пъргаво се изправи и хукна към ранения кон, който цвилеше и риеше с копита земята. Ездачът не беше пострадал. Вече беше скочил на крака бягаше към гората, задърпал Ниилит. Хлапачката се съпротивляваше отчаяно — запъваше крака, опитваше се да сграбчи някой клон, да ухапе разбойника по ръката. И крещеше:
— Вълкодав!… Вълкодав!…
— Викай по-силно — посъветва я похитителят. После се извърна и видя преследвача. — Ето го и твоят ухажор.
Видял бе кристалното мънисто, красящо косите на Вълкодав.
Вянинът най-много се страхуваше разбойника да не се уплаши и да не тръгне да крие зад хлапачката. Не че това би смутило Вълкодав, но Ниилит вече беше си изпатила достатъчно, нямаше нужда от ново премеждие… Ала боговете не дремеха. Злодеят само за миг се отплесна, за да огледа противника си — и острите зъби на Ниилит се впиха в китката му.
— Хапеш, а, кучко!…
Дръжката на меча я халоса по тъмнокосото теме. Не смъртоносно, само колкото да я зашемети, докато довършват приятелчето й.
Секирата на Вълкодав пресрещна и отхвърли свистящия меч. По острието му имаше кръв. Кого ли бе успял да посече? Тилорн?
— Северно изчадие! — изсъска разбойникът на солвянски на Вълкодав, който не се усъмни, че го чува да говори на родния си език. — Ти прекосяваш земите ни заедно с велхите и сегваните. И ще пукнеш заедно с тях!
Вълкодав не отвърна. Дългият меч изсвистя отново, насочен към нозете му. Той с лекота избегна удара, прескачайки острието. Мечът бе великолепен. Притежателят на подобно чудо би следвало да борави с него по-подобаващо. Свестилата се Ниилит се надигна и поради липсата на друго оръжие запокити една шишарка по похитителя си. Шишарката безобидно отскочи от изопналото ризницата рамо.
Вянинът бе наясно, че си има работа с опитен воин. Опитен и жесток, но високомерен. Свикнал бързо да побеждава. Значи можеше да се пробва да го направи на балама.
Отблъсквайки поредния удар, Вълкодав закачи с крак коренището на смриката и падна на едно коляно, като насмалко не изтърва брадвата. Противникът му с едно движение развъртя тежкия меч и с пъшкане стовари сабления удар. Ниилит неистово изпищя. Разбойникът бе почти сигурен, че е разполовил противника си, но мечът със стържещ звън се плъзна по тъпата страна на брадвата. Острието й се стрелна напред и разбойникът нададе див вой: мечът и два пръста от дясната му ръка паднаха в тревата.
Стигна му умът да хукне да бяга. Криволичейки покрай елите, потъна в гъсталака. Вълкодав можеше с лекота да го догони или да проследи кървавите дири. Дори направи крачка напред, но се спря. Не вървеше да зареже уплашената хлапачка. Жива е, здрава е — и това стига.
Ниилит се овеси на врата му. Не плачеше, а цялата трепереше. Вълкодав я галеше по разчорлените черни къдрици и си мислеше, че непременно ще й намери дом, където към тези коси никога няма да се пресегне нечия граблива ръка. А ако на земята няма такъв дом, ще го построи.
Вдигна меча на разбойника от земята и пое назад, към пътя. Щом конникът бе сграбчил хлапачката, за да препусне накъдето му видят очите, значи работата е станала напечена и не може да става и дума за някаква победа. Точно така — Вълкодав чу подвикванията на другарите си от кервана. Нападението бе отблъснато.
В суматохата на преследването той се беше заблудил, че се е отдалечил само на броени крачки от пътя. Оказа се, че са поне сто. Ниилит подтичваше подире му, препъвайки се в ниските храсти. Все гледаше да се хване за колана му, но пръстите й се плъзгаха.
Ако главорезът е сторил нещо на Тилорн, мислеше си Вълкодав, ще тръгна по дирите му. И ще го изкормя.
Поспря се при падналото животно. Щом видя хора, то повдигна глава, изстена и направи опит да стане, но не успя. Задните му крака не се движеха.