За зла участ конят бе бял, без нито едно петънце. Вяните знаеха, че точно такива коне теглят по небето слънчевата колесница. Вълкодав коленичи до благородното животно, махна седлото и разкопча юздата с фин сребърен обков, преди да го освободи.
— Тичай на Небето, конче — тихо каза той, галейки меките ноздри. — Качи се по вечното Дърво на небесата, отвъд синия океан, за да тичаш из сребърните поляни. Там Майките ще изтъкат новото ти тяло, ще ти скроят ново, още по-хубаво кожухче. Пак ще се превърнеш в жребче, за да се родиш на този свят. И кажи на Стария Кон, че един зъл човек те е повел към мъките, а Сивия пес те е пуснал на свобода.
Ниилит не забеляза кога е успял да измъкне ножа. Конят потрепери за последен път и утихна…
Тя рязко се отдръпна, изхлипа и хукна към пътя. Вълкодав взе меча, седлото и юздата и тръгна подире й.
Камък му падна от сърцето, щом зърна Тилорн, който не само беше жив, но и за пръв път бе успял да седне в талигата без чужда помощ. Лицето на недъгавия бе изцапано с кръв и в опитите си да я избърше, той, разбира се, още повече я размазваше. Ниилит вече се суетеше около него и мокреше парцалчето с вода от манерката.
Вълкодав хвърли на земята плячката си, отмести ръцете на учения мъж и лично се зае бързо и внимателно да опипва главата му. Оня обгърна китките му с дългите си пръсти, на които вече имаше зародиши на нокти, и Вълкодав отбеляза, че мъдрецът показва наченки на сила.
— Вълкодаве! — със страдалчески глас промълви Тилорн. Говореше с мъка, защото устата му беше разбита. — Заслужавам жив да ме одереш! Не познавам обичаите ви и сам не знам какви ги плещи проклетият ми език. Хайде, удари ме! Наругай ме!… Само не си тръгвай!
Вълкодав си спомни как същият този човек бе разговарял с палача и се учуди. Но най-учудващото бе, че в неговото собствено гърло бе заседнала някаква буца.
— Я се разкарай… — измърмори той накрая. Остави Ниилит да направи необходимото, да спре течащата от носа на Тилорн кръв, заобиколи каруцата и се зае да сваля оръжието и дрехите от тримата убити разбойници, натръшкани до колелата.
При схватката бяха ранени няколко души от кервана, с което общо взето загубите се изчерпваха, ако не се брояха разпраните денкове. Вечерта до разпаления огън Вълкодав чистеше отнетия от разбойника меч и с половин ухо слушаше разсъжденията на Фитела, че при следващото пътуване трябва да вземат и кучета, защото отдалеч надушвали опасността.
— Сега ни беше достатъчен Вълкодав — каза Авдика и здравите му зъби блеснаха на светлината на огъня. Охранителите се разсмяха така, че Аптахар дори изръчка сина си с лакът и хвърли бърз поглед към вянина — дали пък не се е засегнал. Вълкодав не се засегна. Неговият прародител наистина беше куче, отървало прамайката на племето от злите вълци, а после, както си му е редът, се беше превърнало в снажен мъж. За какво имаше да се обижда?
За стотен път бършеше с мека кърпа острието, лежащо в скута му. Мечът бе вянски, отлична старовремска изработка. Незнайният майстор дълго беше пречиствал на огън желязото от мазния черен камък, а после грижовно го бе оставил да изстине, без да го излага на въздействието на студено въздушно течение или вода. Полека го беше ваял с чука върху наковалнята, за да го окъпе накрая със специално приготвена парлива билкова отвара, та да се надиплят върху острието кафеникаво-сребристите ивици, които образуваха фантастични повтарящи се рисунки от ръкохватката та до самия връх на острието. Вълкодав не откри върху меча никакво клеймо. Това само по себе си говореше много. Чувал бе от баща си, че великите майстори от миналите векове не са поставяли своя знак върху изработените от тях оръжия, защото са смятали, че хората и така ще ги отличат измежду останалите. С крайчеца на окото си Вълкодав долавяше завистливите погледи на охранителите. Всички виждаха, че върху тъпото на секирата му се мъдреше същинска бразда, а мечът изобщо не бе пострадал. Това бе оръжие, което се търгува срещу теглото му в злато, а купувачите не се оплакват от скъпотията.
Трябва да набави за него и подобаваща ножница…
— Ниилит ми каза — тихо рече Тилорн, — че ти си… че се е наложило да умъртвиш коня.
— Наложи се — каза Вълкодав и удари с нокът по острието. То иззвънтя — звукът бе силен и бистър.
— Нямаше ли начин да бъде излекуван? — попита Тилорн. — Ако беше счупил крак, щях да се опитам…
Вълкодав извърна глава и го погледна. Ученият мъж лежеше по корем, подпрял с юмрук брадичката си, и гъделичкаше с пръст заровилия се в брадата му Прилепчо.