— Гръбнакът му беше счупен — каза Вълкодав. — Целех се в ездача, но пострада конят.
Тилорн въздъхна.
— Да беше довършил и мен.
— Трябваше, да — измърмори Вълкодав. Постави меча върху главата си и силно притисна дръжката и острието към раменете си. Щом отпусна ръце, мечът се изопна като пружина. Няма да се счупи, дори да го пъхнеш в цепнатина на скала и да увиснеш с цялото си тяло на него. Сега бе сигурен, че рисунките не са имитация, че мечът разсича гвоздей и разрязва паднало върху острието му пухче.
Тилорн дълго събира кураж и накрая се реши.
— Моля те, не ми се сърди — виновно поде той. — Аз съм невеж човек, който тепърва има да се учи. Имай тази добрина… обясни ми все пак с какво те засегнах.
— Нарече ме човекоядец, ето с какво — каза Вълкодав.
— Как? — ужаси се Тилорн. — Аз…
Вълкодав подпря лакти на меча, който се огъна едва забележимо. Мълчанието се проточи. Как да разясни на чуждия човек, че там, горе, има една Велика Майка, Вечно Съществуваща Отвъд, която в деня на пролетното равноденствие е родила този свят заедно с Боговете, хората и деветте небеса? Как да му разкаже, че Господарката на съдбите, Богинята на закона и правдата е жена? И за това, как от другия свят е долетяла пламтящата планина, а Бащата Небе се е изпречил между нея и Майката Земя?
Впоследствие Тилорн щеше да го разпитва и лека-полека да задоволи любопитството си. Да узнае, например, че никой вянин няма да легне на земята и да притисне тяло към нея така, както го прави, когато ляга с жена, освен по време на обреда по случай първия посев. Може би само по време на война или на лов, когато няма друг изход. Но щеше още много вода да изтече дотогава, а сега Вълкодав мрачно мълчеше, отчаян, че не намира най-точните думи.
— Жените са свещени! — най-после каза той. И сложи край на разговора.
… В четата на Фитела освобождаваха от нощна стража отличилите се в боя воини. Но след като прегледаха ранените, стана ясно, че Вълкодав няма да може да се наслади на заслужения сън.
Той мълчаливо сви рамене и легна под навеса: нека да го събудят, когато му дойде редът…
— Май си убивал днес? — плахо подхвърли Тилорн.
— Така е — рече Вълкодав, недоумявайки накъде бие ученото му приятелче.
— Значи ония пак ще дойдат на третата нощ? — бе следващият въпрос.
Стори му се, че Ниилит затаи дъх в мрака, защото отново изживява оня кошмар и се страхува да чуе неговото „да“.
— Няма да дойдат — отвърна той.
— Защото е имало битка, така ли? Прави ли разлика вярата ти между нея и убийството?
— Не е там работата — измърмори Вълкодав. — През нощта ще има буря… никой не идва след буря.
— Извинявай за любопитството — продължи след кратко мълчание Тилорн. — Там, под дъба… Когато се развъртя с трепетликовия кол… Това какво беше?
— Душите им — рече Вълкодав.
— Ама на мен ми се стори, че ти се сражаваше с нещо материал… с нещо истинско…
Вълкодав дълго мисли, преди да отговори.
— Има различни души — каза най-сетне той. — Праведната е като светло облаче… Боговете я призовават и тя отлита. А на изедници като Човекоядеца или оня палач и душите им са като леш.
Пчелите, скрити в дупките на дънерите, пръхтящите и душещи въздуха коне и Прилепчо, който все гледаше да се сгуши в пазвата му, не го излъгаха. Късно през нощта, точно когато Вълкодав и Аптахар обикаляха талигите, от запад, откъм Морето на залеза, изпълзя огромен дъждовен облак. В недрата му беззвучно трептяха червеникави мълнии. После заприижда глух тътен. Събудилите се керванджии със страх и благоговение се загледаха в пламналите небеса. За да се предпази, единият от воините, млад велх, почна да изписва с длан пред гърдите си свещения знак на разполовения кръг. Ниилит се сви на кълбо и зашепна нещо, затворила очи и затулила с длани ушите си. Народът й смяташе бурята за знак, че Великата Богиня се гневи.
Когато плисна дъждът, Аптахар се мушна под една от каруците и повика при себе си Вълкодав, но оня не го последва. Вянинът се отдалечи от наредените една до друга талиги и се обърна натам, където най-често шибаха камшиците на мълниите. Вдигна глава към зейналите небеса и тихо се примоли.
— Господи мой, Повелителю на Бурята — шепнеха устните му. — Ти, който поразяваш студения Змей със златната си брадва… Мъртва е душата ми, Господи, празнота зее в гърдите ми… Защо съм тук? Защо не ме взе при себе си?…
Живите струи окъпваха белезите на обърнатото към небето лице, стичаха се по страните, по брадата и стегнатите плитки. Близките мълнии запалваха огньове в кристалното мънисто. Гръмотевичното колело се търкаляше зад облаците. За миг бръчките на разкъсаните от вятъра облаци се подредиха и образуваха сурово мъжко лице, обрамчено от черни, леко посребрени коси и огненозлатиста брада. В сините очи пламтеше небесен огън.