Колкото повече приближаваше пристанището, толкова по-шарена ставаше навалицата. Веднага разпознаваше племенната принадлежност на някои от минувачите по цвета на кожата, говора и облеклото, но имаше и такива, каквито виждаше за пръв път. Тук, близо до устието на Светин, където се кръстосваха безброй удобни пътища, търговията вървеше, както се казва, откак свят светува.
Настилката на улиците в долния град беше много по-хубава от тази в покрайнините: с гладки, добре напаснати дъски. Никакви орехови черупки — тук улиците се метяха. Вълкодав невъзмутимо крачеше сред шумния водовъртеж на разноезичната пъстра навалица, но копнееше да се озове на брега на някое езеро в гората, до уютно припламващия огън. Там най-малкото няма кой да ти кресне право в ухото натраплива възхвала на стоката си…
Дюкяните, кръчмите и работилниците се бяха сбутали в плътна върволица. Като поглеждаше изложената стока, Вълкодав недоумяваше от какъв зор сегванинът го беше пратил в тоя гмеж — ясно беше като бял ден, че някой майстор от покрайнините би свършил същата работа срещу доста по-малко пари… Аптахар подробно му беше обяснил пътя, но Вълкодав недолюбваше градовете и се чувстваше леко несигурен. Предпочиташе да се върне обратно, наместо да разпитва. Само това липсваше — някой солвянин да му обяснява с подигравателна усмивчица, като на див селяндур, как да стигне до работилницата на стария Варох. Когато най-после с огромно облекчение зърна сред шаренилото на тълпата нужната табела — с червения щит и празните ножници — Вълкодав бутна вратата и влезе вътре. Навремето трудно се бе научил да не престъпва свещената граница на чуждите домове без покана. Нищо, животът го беше вразумил…
Вътре в къщата звънко се обади камбанка и домакинът — мрачен сегванин на доста години, закуцука към новодошлия. Вълкодав веднага разбра, че си има работа с вдовец. Зад гърба на майстора любопитно надничаше момченце с буден поглед. Сигурно внукът му. Или изтърсачето — свидната последна рожба от дългия съвместен живот с покойната съпруга…
— Добро утро, почитаеми — рече Вълкодав и се поклони. — Много работа ли имате?
Личеше си, че не са затрупани. Какво пък, още по-добре, поне няма да му одерат кожата.
— Бог Храмън е милостив, не се оплакваме — накратко го осветли по въпроса домакинът. — Господарят витяз сигурно желае ножница за меча си?
Вълкодав едва се стърпя да не му възрази. Не беше никакъв витяз, защото не влизаше в никоя дружина. Но се досети, че майсторът ще назове и един сополанко достоен мъж, само и само да го прикотка да купи от стоката. Опасни хора са това гражданите — веднага хващат коня за юздите, без никакви сладки раздумки! Друго си беше при Айр-Дон в „Белия кон“. Вълкодав разви меча:
— Да ти се намира подходяща ножница, за това нещо, почитаеми?
Прекрасното оръжие неволно притегли погледа, накара Вълкодав отново да огледа като омагьосан острието от върха та чак до ръкохватката… И пропусна да забележи как потрепери дългата брада на стария майстор. От унеса го изтръгнаха думите му:
— Купешка ножница за този меч е досущ като да подариш на лична хубавица износена премяна, за да се нагизди… Един витяз не би му нанесъл подобна обида. Нека по-добре да взема мярката и утре привечер ножницата ще е готова.
Вълкодав се замисли. Дълбоко в себе си бе убеден, че мечът ще го разбере за всичко и няма да му се разсърди… но… защо пък да не го поглези, добро е оръжието, сигурно ще му се отплати за добрината. Ала най го подкупи искреността на стареца, който явно беше голям майстор и не си кривеше душата, макар и с риск да изгуби може би единствения си за днес купувач.
— А колко пари искаш за ножицата? — попита Вълкодав.
— Зависи от материала, от украсата… — поде старецът, но веднага млъкна и почти го удари на молба: — Ще ти направя чудно хубава ножница. Срещу толкова пари, колкото другаде ще дадеш за купешка: половин четвърт от цената на кон в сребро.
Всеки път, колчем се озовеше в голям град, Вълкодав повтаряше грешката да влезе в първото срещнато дюкянче, без да обиколи и съседните. И като съвестен вянин нямаше очи да си тръгне с празни ръце след разговора с продавача. Дали поради същата причина от вяните рядко излизаха търговци?