— Какво искаш да купиш, господарю? — събра кураж и се обади Ниилит. Вълкодав пак се почуди защо тя толкова се притеснява от него… Сигурно съм лош човек, рече си той. От добрите хора не се боят нито малките котета, нито момите…
— Искам да купя гердан — измърмори той. — На една синеока, тъмнокоса сакаремска хубавица. Какво ще й отива най-много според теб?
Закова се намясто от смайване, когато Ниилит насмалко не зарони сълзи.
— Господарю… не ме обиждай, моля ти се…
Вълкодав забеляза с крайчеца на окото си, че хората започват да се извръщат към тях. Нека се извръщат. Той хвана Ниилит за раменете и лекичко я разтърси:
— Какво има?
Тя закри лицето си с длани.
— Ама аз само казах истината за теб, господарю…
Вълкодав безпомощно я пусна и едва се сдържа да не плюе на дървената улична настилка. Значи, тя е решила, че той смята да й се отблагодарява за честността пред съдниците му. Отдавна не се беше чувствал такъв глупак. И нямаше на кого да се сърди — сам си бе крив за всичко. Няма що, хубаво временце бе избрал да прави подаръци.
За кой ли път съжали, че Господарката на Съдбите, дето дава всеки смъртен отредения за него дял, не го е дарила с умението да приказва красиво. Той накара Ниилит да открие лицето си и каза:
— От самото начало исках да ти купя гердан. Хубаво е всяка мома да го има. Как да покажеш на бъдещия си годеник, че го харесваш, като няма какво да му подариш… а днес насмалко да ме съсекат стражите… при тоя, как му беше името… та затова реших: щото знае ли се, току-виж до утре пак съм се забъркал в поредната каша…
Недодялаността на собствените му приказки направо го отчая, но Ниилит го гледаше право в очите и навярно прочете там всичко, което той напразно се опитваше да изрази с думи. Тя отново заподсмърча, но вече поради съвсем друга причина.
— Прости ми, господарю…
Вълкодав я придърпа към себе си и с голямо облекчение прокара длан по нежните й страни, за да избърше сълзите й.
— Стига, сестрице… Да вървим да избираме гердана, а?
— Да вървим — прошепна Ниилит и го хвана за ръката, като за пръв път забрави да го нарече господар.
Имаше безчет дюкяни и лавки за какви ли не накити. Утрепваш цял ден, решиш ли да ги обиколиш всичките. По вратите на някои от тях се мъдреха изрисувани, че и резбовани змии.
— Знаеш ли защо е така? — попита Вълкодав. Ниилит поклати глава и той й обясни: — Това е знак за крадците, че нощем дюкянът се охранява от отровни змии пепелянки, така че всеки да си прави сметката…
Ниилит се засмя, а Вълкодав усети, че за пръв път разговаря с нея с лекота и спокойствие. Съвсем като Тилорн.
— Да идем там, където няма змии пепелянки — предложи Ниилит.
— Не обичаш ли змиите?
В сините очи на Ниилит блесна лукаво пламъче.
— Където не ползват змии, сигурно държат по-ниски цени…
Момичето беше наясно, че парите ще стигнат на Вълкодав колкото за евтини стъклени гиздила.
— Някой ден ще ти купя истински, от сапфири — рече Вълкодав.
Тя, кой знае защо, застана нащрек. После попита:
— Ти харесваш сапфири, така ли?
Вълкодав сви рамене и честно отвърна:
— Понеже така и не ги видях на онова място, дето ме държаха вързан с верига.
В края на краищата, те си харесаха уличната сергия на един млад солвянин, който неясно защо се беше предрешил като кореняк арантянин.
— Здрав бъди, почитаеми — поздрави го Вълкодав.
— Благословена да е пътният прахоляк, довел те тук, славен боецо — отвърна церемониално продавачът, старателно подражавайки на говора и маниерите на чедата на Арантиада. Вълкодав го досмеша. Какво пък, рече си той, някои хорица по-чевръсто развързват кесията, ако си мислят, че купуват чуждоземска стока. Нали не всички забелязваха като него, от пръв поглед, че баснословните камъчета водят произхода си от стъкларската занаятчийница зад ъгъла.
— С какво би желал да зарадваш хубавицата, доблестни боецо? — осведоми се търговецът. — Това тук е несравнима огърлица от мономатански черни елмази. Ето ти и чисти изумруди от тайните рудници на Вечната степ. Бих ти разкрил лъкатушните и наистина странни пътища, по които всяко камъче е стигнало до мен, ала се боя, че разказът ми ще те задържи тук до заранта…
Междувременно Прилепчо слезе от рамото на своя господар и понечи да захапе мънистото с наситено вишнев цвят, защото го бе сметнал за твърде апетитно. Насмалко не счупи зъб и плюейки оскърбено, бързо се покатери по ръката на Вълкодав, за да се настани на обичайното си място, по-далеч от изкушението.
— Сапфирите — каза Вълкодав. — Ей тия, дето, ако съм те разбрал правилно, са от истинските, халисунските?