Плуваше главно под вода, само понякога се издигаше до повърхността. За да му помогне, Светин надипляше ситно вълните си: къде го тоя, дето ще различи главата на плувеца, мернала се сред непостоянните лунни отблясъци…
Принуден да внимава, Вълкодав плува дълго, докато високият бряг най-после го скри от очите на нощните стражи. Тогава напусна дълбините и безшумно заплува покрай брега към тайния водоснабдителен канал. Всяка крепост, издигната близо до езеро или река, на всяка цена имаше таен водоизточник. Инак би отпаднала нуждата от щурм. Една обсада би била достатъчна, за да се предаде без бой поради непоносимата жажда.
Вълкодав знаеше къде точно в подножието на брега излиза цевта на канала, който бе прокаран успоредно на стените на замъка. Който е петимен да разучи как стоят нещата, той си намира начини да разузнае. Иска се само време.
Когато стигна до мястото, където на брега се забелязваха пръснати камъни, Вълкодав започна гмурканията и на петото или шестото напипа устието на подземния ход. Изплува, няколко пъти дълбоко вдиша и издиша. После пак напълни с въздух дробовете си и пое към дълбокото.
„Бягай, мамо! — Сивият пес, който тогава беше на дванайсет години, грабна от земята хвърленото там късо копие и се хвърли да пресече пътя на младия комес, изскочил зад хамбара. — Бягай, мамо!…“
Опитният воин, без да гледа, небрежно го отпъди с окървавения си меч. Оръжието изсвистя на косъм над русата глава на хлапака, който се шмугна под ръката на сегванина и заби острото жило на копието в лицето му, право под веждата.
„Бягай, мамо…“
Когато го заловиха, братът на оня комес сам насъска кучетата срещу хлапака. И бясно оспори решението на вожда си, но Винитарий твърдо отказа да убият пребития пленник. „На хаир да ни е, рече той. На хаир.“
Замъкът на Човекоядеца бе строен от майстори-разбирачи. Излишно бе човек да се надява да не срещне прегради по пътя си из цевта. И наистина, ръцете на Вълкодав скоро докоснаха желязна решетка, между чиито пръти нямаше как да се мине. Вълкодав я дръпна няколко пъти. Нищо. Тогава напосоки здраво хвана средния прът, запря се с крака и напъна с все сила. В рудника бе въртял тежкия скрипец, който служеше за вадене на вода от подземната река. Нечовешкото усилие за миг изгори остатъците от въздух в дробовете му, но накрая прътът все пак поддаде и със скърцане излезе първо от едното, после и от другото гнездо. Пътят бе разчистен, ала Вълкодав направи завой и бързо заплува назад за поредната глътка въздух. В тунела можеше да има още решетки, че и други неприятни изненади. Струваше ли си да рискува?
След като вкара в ред дишането си, той се гмурна отново и след като подмина решетката, продължи бързо и предпазливо напред, като опипваше с ръка каменния свод над главата си. Когато според всички сметки излизаше, че вече е зад стените на замъка, зачака появата на бледата светлинка, показваща, че е наближил кладенеца. Замъкът не беше голям, но светлинката не се появяваше. Вълкодав не успя да възпре мисълта за лошия късмет на стотиците отмъстители, загинали кой на деветото царство, кой пред прага на целта. Колцина такива се падаха на един успял, за чието отмъщение се носеха легенди? А сигурно всички тия каръци са си въобразявали, че лошото ще се размине, че точно на тях няма как да де случи…
Парещата болка в дробовете стана мъчителна. Вълкодав разбра, че няма да успее да се върне назад, и реши: какво пък, ако се заклещи тук, трупът му поне ще отрови кладенеца на Човекоядеца. Ускори движенията на краката — нали този тунел все свършва някъде. И тогава ръката му проби повърхността на водата. Вълкодав светкавично я отдръпна. Близостта на въздуха правеше липсата му още по-непоносима. Все пак той се превъзмогна и бавно, съвсем бавно надигна глава над водата.
Виждаше добре в тъмното. В рудника нехаеха дали за робите има достатъчно светлина. С лекота различи каменните стъпала и колелото с дебела ръждива верига, хлътваща в някаква тръба, и разбра къде се е забутал.
Нищо не струва оня замък, който си няма таен изход, а още по-добре да са няколко. Веригата на колелото, изглежда, служеше за повдигане на решетката. А дължината на тунела бе изчислена така, че да ти стигне въздухът да го преплуваш. Значи водоснабдителният канал вършеше работа и за изпращането на вестоносец, и за спасяването на безценния живот на господаря. Интересно. И едва ли всички в замъка знаеха за него. По-скоро само най-приближените.