— Защо наемете добрия човек? — попита старшият от стражите Вълкодав. — Какво толкова ти рече?
— Този добър човек рече, че такива като мене трябва да ги пращат в Скъпоценните планини.
Стражът се обърна към тълпата:
— Хора, вярно ли е?
— Вярно е — отзоваха се неколцина наведнъж, най-вероятно отнесли навремето як бой от червендалестия. На Вълкодав му се стори, че стражът въздъхна облекчено. Личеше си, че няма желание да си създава излишни грижи.
— Върви си по живо по здраво, момко — каза той, преценил, че един як удар с юмрук заради пожелание, свързано със Скъпоценните планини, наистина не е голямо нарушение на реда.
Ниилит вдигна ябълката от земята, подаде я на Прилепчо, после му поднесе разтворената си длан, ала той не пожела да приеме поканата й: само това липсваше, да зареже Вълкодав и онзи без него пак да ги надроби едни… Мокрото патиланче скимтеше и трепереше в ръцете на Ниилит. Вълкодав взе от девойката меча си и без да се отклоняват повече от пътя си, те се отправиха към гостилницата на Любочада.
Ухилени, приятелите на червендалестия го издърпаха от водата. И той, без много да му мисли, изкара яда си на синчето с един звучен плесник по здравата буза.
Вълкодав знаеше, че случката си беше направо срамота. Достатъчно беше да сръга в ребрата недоносчетата, а не да им посяга. Ама не беше успял да се овладее — както си е редно за един зрял мъж.
Обаче тия, за които, въпреки невръстната възраст, плачът на едно ранено кученце нищо не означава, тия, дето са способни весело да го замерват с камъни…
Деца. Гладни, въшлясали дрипльовци пълзят на четири крака по заледения планински път. Изподраните им ръце пресяват всяко парченце рудоносна скала, паднала от количките и кошниците на другите, възрастните роби. Да не би да останало мъничко късче скъпоценен камък или полепнала прашинка злато?…
И други деца. Тези са съвсем различни. Сити, поруменели от студа. Потропват с кожени ботушки и носят дълги камшици. И те също са роби като въшльовците. Всеки невръстен надзирател знае, че ако се провини, като нищо може да се озове при тях и те още на първата нощ почти със сигурност ще издерат очите на новия. Всеки от полуголите знае, че при голямо желание може да се сдобие с кожени ботушки и с бич. Стига, разбира се, да им позволят онези, които вече са се уредили…
Малцина решават да се домогват до свободата: някои бързо затъпяват, започват с безразличието на животни да възприемат нещата от живота, други се крепят, благодарение на страха или на безсилието, гордостта, злобата…
През онази есен, точно преди снегът да затрупа проходите, търговецът на роби докара в рудника две вянски момчета, които бяха връстници и докато пътуваха, заедно направиха опит за бягство. Едното от тези момчета стана надзирател и се сдоби с прякора Вълка. Другото след седем години нарекоха Вълкодав…
Едва стъпил на най-долното стъпало на стълбите, Вълкодав замря и наостри уши. В стаята ставаше нещо. През процепа на вратата проникваха отблясъците на запалена борина. Виждаше се как се движи нечия несигурна сянка. Острият му слух долови някакви тежки въздишки…
Наоколо, насядали край масивните дървени маси, здраво си хапваха и пийваха някои от гостите, отседнали в гостилницата, както и обикновени посетители. Там бяха и тримата охранители на Фитела. Вълкодав знаеше, че това не означава почти нищо. И сред най-оживената и весела тълпа беше възможно безнаказано да отвлечеш или да убиеш човек, стига да си достатъчно умел. И никой няма дори да забележи станалото…
Вълкодава дръпна Ниилит за ръката и с жест й заповяда да остане долу, а той тръгна по стъпалата — достатъчно бързо, но съвсем безшумно. Дори не докосна увития в парцал меч, но когато отвори широко вратата, ръката му лежеше върху дръжката на бойния нож.
И пръстите, готови да измъкнат оръжието, веднага се разтвориха, а заелият войнствена стойка на рамото му Прилепчо разочаровано се отръска и заоблизва болното си крило.
Насред стаята, с лице съм вратата, стоеше разкошен среброкос мъдрец. Пепелявите му къдрици, които изглеждаха побелели на оскъдната светлина на борината, се спускаха по гърба и раменете, а връз гърдите се стелеше пухкавата брада. Бялата ленена риза стигаше до петите му. Теменуженосините очи уплашено гледаха Вълкодав…
— Станал си, значи — измърмори Вълкодав и скри ножа.
— Та това си бил ти, друже мой!… — ахна Тилорн и направи крачка към него, с протегнати за поздрав ръце. — Друже мили!… Разбираш ли, днес окончателно прогледнах…