Вълкодав се събуди, защото Ниилит, която обикновено зъзнеше дори завита с одеяло, се беше притиснала към хълбока му, търсейки топлинка. Преди в тези случаи тя също се будеше и ужасно смутена му се извиняваше, отместваше се по-настрана. После свикна и сега в такива случаи се будеше само Вълкодав.
Да. А като се върнеше назад, в самото начало се беше размечтавал…
Ниилит не се разделяше с подарения гердан, дори спеше, без да го сваля. Вянинът вече знаеше, че без да иска, страшно й е угодил. В нейното семейство се била предавала от поколение на поколение прекрасна огърлица от сапфири, завещана на Ниилит от умиращата й майка. А сега с накита се кипрела дъщерята на чичото, който я беше продал в робство.
Вълкодав обърна глава и погледна ивицата мътна синкава светлина, която се процеждаше през капаците на прозореца. Над Галирад бавно плуваше бледа лятна нощ. Ако можеше само да разбере дали и някой друг е сънувал през тази нощ същите странни сънища?… Дали, освен него, и друг се е сънувал като куче, застанало пред прага на някакво складище?…
Вянинът дълго се взира във финия профил на спящия на леглото Тилорн и за пръв път си помисли, че мъдрецът е красив. Мъдрост, мъжественост, красота… И Людоеда е държал затворен в клетка човек като този, домогвайки се… до какво? За да му прави елмази с баене и варене от конски фъшкии?…
Ще съградя къща, мислеше си Вълкодав. За него и Ниилит. Ще се изкачим до горното течение на Светин, там, където е същинският корен на вянското племе… И точно там ще издигна къщата.
Има ли място по света, където може да се построи дом, без да се бои мъжът на излизане, че в негово отсъствие вътре ще нахлуят врагове, за да грабят и палят? Където не замерват малките кученца с камъни, а при среща в гората красивата мома поздравява без капка страх непознат мъж? Където цъфтят ябълкови дървета и зреят малини, шуми вековна борова гора, а по скалите се стичат с кристален звън леденоструйни ручеи…
Вълкодав си помисли за Боговете, които май единствени знаеха отговора. Беше му речено ВЪРВИ. ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ…
После си спомни за жреците, които бе видял на пристана.
Веднъж в рудниците пристигна ученик на Близнаците с цел да откупи роби, които да изведе на свобода. Със злато и скъпоценни камъни трудно би смаял господарите на подземните рудници, ала жрецът бе донесъл нещо с далеч по-голяма стойност за разбирачите: наглед невзрачни сиви кристалчета. Разтворени в голяма чаша вино, те даряваха на хората два-три дни пълно блаженство.
Слухът за жреца светкавично обиколи подземията. А когато робите научиха, че той откупва само едноверци, всички се заеха да разпитват ония що почитат Близнаците, за тънкостите на тяхната вяра. На някои не им се свидеше да учат приятелите си на свещените знаци и на правилните отговори на въпроса „Защо, признавайки Единния, ние се молим на Близнаците?“, а пък други си траеха. От страх, че жрецът първо ще откупи лъжевярващите, а после няма да сколаса да освободи правоверните последователи.
Сивия пес хабер си нямаше за суетнята в пещерите. Той се рееше несигурно нейде между живота и смъртта, а надзирателят се питаше заслужава ли си да се похабява за него дневната дажба вода, цяла чаша.
Жрецът дойде, съпровождан от Вълка, комуто бе заръчано да го развежда из пещерите. Сивия пес не ги забеляза веднага, защото пред погледа му се нижеха безплътни върволици от сенки, обагрени в кървавочервено и черно, които тържествено се сурваха в същата двуцветна трептяща бездна. Вълка го ръчна с дръжката на копието си и робът бавно извърна глава.
Жрецът се оказа учудващо млад. Горе-долу на същата възраст, на която бе Вълкодав сега. Ала двуцветните му одежди се преливаха в ярки багри, което бе знак за висок сан. Той внимателно погледна роба и моментално прецени по сплетените му на плитки и овързани с парцалчета мръсни коси, че си има работа с вянин. Светлината на факлата заслепи роба, който уморено склопи очи. На жреца му се стори, че до покритото със струпеи рамо дрипите се размърдват и оттам за миг надникват две светещи очи колкото топлийки. Впрочем това по-скоро бяха парченца руда, блеснали на огъня…
„Свети са Близнаците, почитани в три свята!“ — бавно и ясно произнесе жрецът. Вълка го бе предупредил, че полумъртвият роб е върл езичник. Сивия пес доста дълго мълча. Ала после все пак отвърна: