„И Техният Отец, Предвечният и Нероденият…“
Той добре помнеше на какво го бе учил старият жрец и знаеше как се поздравяват помежду си учениците на Близнаците. Старецът винаги се радваше, когато децата му отправяха точно тези думи при среща…
Вълка безмълвно стоеше зад гърба на жреца и почукваше с навития камшик по дланта си.
„Няма други Богове, освен Близнаците и Техния Отец, Предвечен и Нероден!“ — провъзгласи напевно жрецът.
Сивия пес нищо не знаеше за откупванията, ала безпогрешният нюх му подсказваше, че от неговите отговори на тези въпроси зависи нещо много важно. Може би дори свободата му. Или животът.
След толкова години той с нежелание и срам си спомняше обзелото го изкушение и мига на колебание, който — щеш, не щеш, това е положението — все пак бе настъпил.
„Аз обаче се моля на своите си богове…“ — бавно изговори той. И се закашля, забил лице в пода.
„Гний си тогава в мръсотията, нищожен езичнико!“ — Дланта на жреца начерта помежду им във въздуха свещеното знаме — Разделения Кръг. Надзирателите бяха виждали, как същият, при освобождаването на свои едноверци, сам промива гнусни циреи и превързва рани. Ала от този езичник се отдалечи с погнуса, прихванал с пръсти полите на двуцветната си дреха. Вълка мълчаливо го последва.
Откъде би могъл да знае Сивия пес, че Боговете, които не беше предал тогава, само след година ще го изведат от мрака на подземията…
Отвън все повече се съмваше. Ето бавно затракаха копитата на кобилката на водоносеца. После вратникът на двора изскърца и пусна някого. Вълкодав чу как се разръмжа свирепата кучка, дето пази двора, но почти веднага прозвуча умилкващо се скимтене. Сигурно е дошъл свой. Стига съм се търкалял, каза си той. Някои хора май се канеха да си търсят работа. Нищо не струва оня работяга, дето спи до обяд…
Стана беззвучно, зави с одеялото свилата се на кравай Ниилит и с тиха стъпка пое към вратата. Прилепчо тутакси отвори очички и напусна гвоздея, за да дойде при господаря си. Вчера за кой ли път се бе убедил какви поразии стават, когато поне замалко изпусне Вълкодав от поглед, и нямаше намерение да повтаря грешката си. Вълкодав разбра, че няма измъкване, инак Прилепчо като нищо ще вдигне на крак цялата къща, понеже ще се разврещи като луд. Вълкодав му подложи длан, после се наведе и лекичко потупа по вратлето събудилото се кутре. Виж с кучетата се разбираше за чудо и приказ. Много по-добре, отколкото с хората. Спи, мислено заповяда на мъничето Вълкодав. Пухкавата опашчица на няколко пъти помете пода и съненото мъниче пак отпусна главица върху лапите. Вълкодав взе ботушите си, излезе и притвори вратата.
Когато излезе навън, той веднага разбра кого бе поздравил с мелодично изскърцване вратникът. На дебелия пън, търкулнат до дъсчената ограда тъкмо за гости, седеше и се припичаше на слънчице старият Варох. Внучето се бе настанило до нозете му и галеше кучето, опитвайки се да извади от косматото му ухо насмукал се с кръв кърлеж. А върху коленете на стареца лежеше дълъг и тесен пакет. Вълкодав лесно се досети какво криеше от уроки плътната рогозка.
Спря на горното стъпало, чудеше се как да се държи с госта. А онзи отвори очи и го погледна.
— Здрав бъди, майсторе — с половин уста го поздрави Вълкодав. Ако сегванинът бе по-млад, като нищо можеше да не дочака и тази приказка.
— Здрав бъди и ти — отзова се Варох. И след кратко мълчание допълни: — Ела тук, момко. Стори тази добрина на стареца.
Нямаше как, Вълкодав се доближи до отправилия подканата.
— Седни — рече майсторът и потупа с длан гладкото дърво до себе си. — Искам да ти разкажа нещо…
Вълкодав седна, току поглеждайки към внучето, което бе яхнало легналата по корем кучка и я дърпаше за дългата козина, молейки я да стане и да го повози из двора. Животното не желаеше да става и само беззлобно бърчеше нос.
— Сигурно си забелязал, че работилницата ми не е това, което е била преди — поде старият сегванин. — Някога редом с мен се трудеха двамата ми синове. Даже витязите от прикъта идваха да си поръчват при нас щитове и ножници за мечовете…
Вълкодав мълчаливо го слушаше и хвърляше коси погледи към отблясъците на бронза, прозиращ между прокъсаните тук-там нишки на рогозката.
— Дойдох тук, в Галирад, още преди великата битка при Трите Хълма, когато на алчността на островните кунсове беше турена граница — продължаваше майстор Варох. — Ти, момко, сигурно си се сражавал тогава?