— Не — каза Вълкодав.
— И аз не се сражавах — с въздишка рече старецът. — Синовете ми бяха наполовина солвяни, а пък самият аз смятах така — щом сме дошли от нашия остров не на див бряг, трябва да приемем тяхната вяжеска вяра… — Варох отново въздъхна, потърка с длан коляното си и изведнъж рече: — Е, за Жадоба ти май знаеш всичко…
Вълкодав поклати глава.
— Откъде бих могъл — отвърна той на майстора. — Знам само, че уж бил от знатен род… и се държал зле с вас, сегваните.
— Така е — потвърди с усмивка старецът. Прилепчо, който бе слязъл на гредата, с любопитство душеше ръката му — този път без никаква враждебност и страх. — Така е — повтори Варох. — Неговият бащичко бе един от тези, които след Трите Хълма се надигнаха, за да натирят всинца ни да си вървим отвъд морето. А като не стана — отиде в гората и започна сам да воюва… Бащата мразеше само нас, а синът започна да избива всичко живо, без да подбира… — Възлестите пръсти на Варох заопипваха рогозката. — Един път отидохме на панаир при западните велхи — със сдавен глас проговори той. — Ние имахме цели три каруци… Синовете взеха жените и децата, искаха… да ги зарадват… И при това не пътували сами, керванът бил голям… Кой да знае, че половината разбойници са се наели да го охраняват… Жадоба… Двамата с внука ни помислиха за мъртви, хвърлиха ни на зверовете край пътя…
Гласът на Варох секна, старецът не се доизказа. Вълкодав мълчеше.
— Сега разбираш защо вчера… така ми се щеше ти да си Жадоба — след като превъзмогна мъката си, продължи старият сегванин. — Прости ми, момко. Ето, вземи… — Той махна рогозката: в скута му лежеше прекрасна ножница с цвят на старо дърво, опасана с дълъг ремък. — Цяла нощ съм се трудил — рече старецът и в гласа му се долавяше гордост. — Боях се… да не вземеш да идеш при някой друг… От сърце те моля, вземи… не ме обиждай…
— Сега ще донеса меча — каза Вълкодав.
Тилорн, комуто лечението на кученцето явно бе коствало много, продължаваше да спи все така непробудно. Ниилит сплиташе косата си, приседнала на ръба на дървения миндер до нозете му. Тя се усмихна на Вълкодав и лекичко му се поклони, ала тутакси скочи уплашено: той протегна ръка към лежащия на полицата меч.
Вълкодав допря пръст до устните си и махна, като така й даде знак, че няма защо да се притеснява. Взе меча и кесията с парите и се върна на двора.
Украсеното с фина плетеница острие влезе в ножницата както кракът влиза в носен ботуш. Точно, до косъм. Кръстовината лекичко щракна при допира до украсения с фигурен орнамент обков на устието, към което бе прикрепено ушенце за „ремъчето на добрите намерения“. Вълкодав обърна ножницата наопаки и на няколко пъти със сила я тръсна. Мечът хич не си й помисли да се изръси оттам. Вълкодав тури ремъка през рамо и закопча токите. После се пресегна назад и ръкохватката сама легна право в дланта му. Вълкодав издърпа меча навън. Острието излезе спокойно и плавно, без да запира, с едно движение, което обещаваше възможност за незабавен удар. Вълкодав с усмивка върна меча обратно в ножницата, като без усилие уцели отвора с върха на острието.
— Ти си истински майстор, Варох — с уважение каза той. — Ама я почакай! Вчера взе само на мен мярката, а на меча, доколкото се сещам…
Хромият сегванин се усмихна в отговор и поклати побелялата си глава.
— Каква мярка? Само един поглед ми стига…
Вълкодав развърза кесията си:
— Цената в сребро си е същата, нали?
Майсторът чевръсто се надигна и задържа ръката му.
— Не ме обиждай, момко — тихо каза той. — Посякъл си трима разбойници, разправят, че в още един си забил стрела, а на Жадоба си взел меча и си осакатил дясната му ръка… с която ръка той… Ето защо на теб не само ножницата… Целия дюкян…
— Благодаря ти за добрите думи, старче — каза Вълкодав. — Само че все пак вземи парите. Нали гледаш внуче… пък и ти трябва да ядеш и пиеш… Ако не ги вземеш, излиза, че Жадоба пак те е ограбил.
Той изброи монетите и без да слуша възраженията на Варох, ги изсипа в дланта му. Старият сегванин дълго гледа блестящото сребро, а бялата му брада потреперваше все по-начесто. После направи крачка към Вълкодав и го прегърна.
— Наминавай към нас… синко — рече той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка, докато се опитваше безуспешно да прикрие напиращите в очите му сълзи. — Намини някой път, а? На твоето момиче ще му стъкмим коланче… плетено… с везани илици…