Выбрать главу
Не съди и онези, не издържали тежестта на своите окови, неспособни да се спасят, дето в опит палачите да прекършат с всички сметки приключват в някой от дните сурови… Не е ли по-добре веднага и с теб, и с оковите да се свърши?
Не смей да ги укоряваш, задето не са били способни да се справят с неща, които не си и сънувал даже. Върху своята собствена кожа първо прангите пробвай. Впрочем това на никого не пожелавам.
Познавах и други — които едва забелязват оковите, и в прахта на рудника ред след ред съчиняват трактат — на вселенските начала за битката, и за любовта… Тези хора са светли и в мрака, като слънца…
Аз не бях такъв. Аз бях зъл и отчаяно горд. Знаех, че от смъртта Боговете ме пазят. Първо да отмъстя за измяната, за всички беди, едва тогава ще ме приемат с почести моите предци…
Със смърт за смъртта разплатих се, и с кръв — за кръвта, за всички, които без време погълна безкрайна тъма. За всички, превърнати в топки от нокти и зъби… И това също на никого не пожелавам.

5. Наддумване с жрец

Мечът бе легнал на плещите в новата ножница, прихваната за кръстовината с „ремъчето на добрите намерения“. Прилепчо вече бе успял да проучи из основи придобивката и бе стигнал до извода, че за ядене не става, обаче е много удобна за катерене нагоре-надолу.

Вълкодав вървеше бавно по улицата и настроението му изцяло отговаряше на сивотата на небето, затлачено от мрачни облаци. Вече цели три дни обикаляше залудо различните занаятчийски работилници. Ковачите, кожарите и майсторите, дето изправяха гърбиците на дървената улична настилка, поглеждаха с уважение широките му рамене и отрудени мазолести длани. Ала разбойническата му, по думите на Бравлин, муцуна, и белезите от оръжие и пранги, всеки път си свършваха работата. Никой не бързаше да наеме на работа бивш каторжник, явен размирник, че и опасен… пък и вянин на всичкото за капак. Вълкодав знаеше, че винаги може да намери мустакатия старейшина, който сигурно ще помогне, щом е дал дума. Но при мисълта, че ще трябва да се юрка като гламав и по заповед на същия Бравлин да вади меча срещу разни „крадци“, дето впоследствие ще се окажат без никаква вина… Не, тая няма да я бъде.

Вълкодав вървеше по улицата, мислеше за родните си гори и му ставаше все по-чоглаво. У дома му стигаше да носи само обикновен, втъкнат зад пояса нож, разбира се, и лък със стрели, за да ловува. Мечът е оръжие за воини, непотребно в гората. А тук?… След случката при Варох Вълкодав не си показваше носа на улицата без меча. И ремъчето бе така прехвърлено през ръкохватката, че ако се наложи, да не забави удара.

Мислеше си още колко хубаво би било да скъта останалите парици и да купи лодка-платноходка, за да отплава с нея към горното течение на Светин, към изконните земи на вяните… стига да не беше случката със замъка на Човекоядеца, чиито овъглени развалини мърсяха брега в самото начало на пътя.

Ако беше сам-самин като преди, с лекота би заобиколил замъка, минавайки през горите. Със спътници като Тилорн и Ниилит ще трябва да изчака есента, когато търговците се наканят да си тръгнат от Галирад.

Не, все пак, слава на Боговете, че сега не е самичък…

Понякога му се струваше, че така и няма да намери изход. А друг път — че все някак нещата ще подредят, иска се само мъничко търпение.

Днес сутринта Тилорн за пореден път бе прегледал крилото на Прилепчо и беше заръчал на Вълкодав да купи от силното вино, което убива заразата. Вянинът обикаляше града и се оглеждаше за някоя по-чиста гостилница, като усещаше, че леко го дострашава. Сякаш в купуването на виното се таеше нещо непоправимо като първия разрез на ножа. Тилорн бе обещал, че Прилепчо няма да усети болката. Но каква е гаранцията?…

Прилепчо долавяше тревогата на своя човек и без да разбира причината, му се умилкваше. Поради това съвестта загризваше душата на господаря му още по-болезнено. След като най-после си хареса една врата, зад която ухаеше на пресни пирожки, Вълкодав приведе глава и влезе.

Веднага забеляза стражите, които — цяла дузина, начело с Бравлин — се бяха разположили на масата до вратата. По-младите се забавляваха, като мереха силата на десниците си. Запретваха ръкави, опираха лакти на масата и с ругатни и гръмогласен смях посрещаха всяка победа и поражение.

Вълкодав изпита момчешкото желание да позяпа борците, но първо трябваше да изпълни намисленото. Ограничи се с поклон пред Бравлин и веднага се отправи към тезгяха.