5. Наддумване с жрец
Мечът бе легнал на плещите в новата ножница, прихваната за кръстовината с „ремъчето на добрите намерения“. Прилепчо вече бе успял да проучи из основи придобивката и бе стигнал до извода, че за ядене не става, обаче е много удобна за катерене нагоре-надолу.
Вълкодав вървеше бавно по улицата и настроението му изцяло отговаряше на сивотата на небето, затлачено от мрачни облаци. Вече цели три дни обикаляше залудо различните занаятчийски работилници. Ковачите, кожарите и майсторите, дето изправяха гърбиците на дървената улична настилка, поглеждаха с уважение широките му рамене и отрудени мазолести длани. Ала разбойническата му, по думите на Бравлин, муцуна, и белезите от оръжие и пранги, всеки път си свършваха работата. Никой не бързаше да наеме на работа бивш каторжник, явен размирник, че и опасен… пък и вянин на всичкото за капак. Вълкодав знаеше, че винаги може да намери мустакатия старейшина, който сигурно ще помогне, щом е дал дума. Но при мисълта, че ще трябва да се юрка като гламав и по заповед на същия Бравлин да вади меча срещу разни „крадци“, дето впоследствие ще се окажат без никаква вина… Не, тая няма да я бъде.
Вълкодав вървеше по улицата, мислеше за родните си гори и му ставаше все по-чоглаво. У дома му стигаше да носи само обикновен, втъкнат зад пояса нож, разбира се, и лък със стрели, за да ловува. Мечът е оръжие за воини, непотребно в гората. А тук?… След случката при Варох Вълкодав не си показваше носа на улицата без меча. И ремъчето бе така прехвърлено през ръкохватката, че ако се наложи, да не забави удара.
Мислеше си още колко хубаво би било да скъта останалите парици и да купи лодка-платноходка, за да отплава с нея към горното течение на Светин, към изконните земи на вяните… стига да не беше случката със замъка на Човекоядеца, чиито овъглени развалини мърсяха брега в самото начало на пътя.
Ако беше сам-самин като преди, с лекота би заобиколил замъка, минавайки през горите. Със спътници като Тилорн и Ниилит ще трябва да изчака есента, когато търговците се наканят да си тръгнат от Галирад.
Не, все пак, слава на Боговете, че сега не е самичък…
Понякога му се струваше, че така и няма да намери изход. А друг път — че все някак нещата ще подредят, иска се само мъничко търпение.
Днес сутринта Тилорн за пореден път бе прегледал крилото на Прилепчо и беше заръчал на Вълкодав да купи от силното вино, което убива заразата. Вянинът обикаляше града и се оглеждаше за някоя по-чиста гостилница, като усещаше, че леко го дострашава. Сякаш в купуването на виното се таеше нещо непоправимо като първия разрез на ножа. Тилорн бе обещал, че Прилепчо няма да усети болката. Но каква е гаранцията?…
Прилепчо долавяше тревогата на своя човек и без да разбира причината, му се умилкваше. Поради това съвестта загризваше душата на господаря му още по-болезнено. След като най-после си хареса една врата, зад която ухаеше на пресни пирожки, Вълкодав приведе глава и влезе.
Веднага забеляза стражите, които — цяла дузина, начело с Бравлин — се бяха разположили на масата до вратата. По-младите се забавляваха, като мереха силата на десниците си. Запретваха ръкави, опираха лакти на масата и с ругатни и гръмогласен смях посрещаха всяка победа и поражение.
Вълкодав изпита момчешкото желание да позяпа борците, но първо трябваше да изпълни намисленото. Ограничи се с поклон пред Бравлин и веднага се отправи към тезгяха.