Кръчмарят не му се понрави. Един поглед бе достатъчен, за да прецени Вълкодав, че тоя търгаш диша прахта на Айр-Дон. Случва се човекът, дето си има вземане-даване повече с чуждоземци, да се замисли за необхватната шир на света и да се сдобие с мъдрост, че и с повечко добрина. Става и обратното: човечецът вземе че навири носа до небето, че и почне да се срамува от собствената си кръвна рода.
С такъв не можеш да си кажеш приказката, да не говорим, че по-скоро ще се обеси, ама няма да приюти без наброен звонк пътник, озовал се в беда…
— Какво ще заръчаш, почитаеми? — попита кръчмарят Вълкодав.
Уж въпросът беше зададен с почит, пък вянинът веднага се подсети и за кръпките на лактите си, и за уродливия белег на бузата, и за прашните си ботуши.
— Малка стъкленица прозрачно вино. Много силно, такова, дето чак пари на гърлото — отвърна той.
Кръчмарят леко повдигна вежди. Или молбата на Вълкодав му се стори малко странна, или вянският изговор на думата „вино“ го беше подразнил. Така или иначе, той кимна и се гмурна през ниската врата зад тезгяха.
— … жреците на Боговете Близнаци — долови с крайчеца на ухото си Вълкодав откъслеците от случаен разговор — проповядват на стъргалото. Що не се разходим до площада да ги чуем?…
Вълкодав загърби тезгяха, подпря се на плота с лакти и се загледа в борбите на масата на стражите. Надделяваше някакъв русоляв дангалак с рамене, които едва ли минаваха през всяка врата. Младите здравеняци гръмогласно подкрепяха приятелите си в завързалия се оспорван двубой. Някой вече разгорещено залагаше свалената от ухото си обеца…
Мустакатият Бравлин улови погледа на Вълкодав и май понечи да каже нещо, ала не успя: кръчмарят се върна и постави с лек замах на тезгяха изящна стъкленица, в която се плискаше към половин чаша безцветна течност. Вълкодав извади запушалката и помириса. Да, намерил бе търсеното. Любопитният Прилепчо също бутна носле в гърлото на стъкленицата, кихна и се отдръпна с погнуса.
— Колко имам да давам? — попита Вълкодав.
— Шест медни монети. Надявам се, че знаеш да броиш до шест — отвърна кръчмарят малко по-високо, отколкото подобава. Вълкодав забеляза с крайчеца на окото си, че няколко глави се извърнаха към тях. — Но аз — продължи собственикът на заведението — с удоволствие ще ти дам без пари виното, ако ни покажеш ей сегичка как го пият там при вас, във вянските гори. Наистина само един дивак е способен да налее в гърлото си…
— Бих показал, ама не го взимам за пиене — бавно и много спокойно промълви Вълкодав. — Ти си просветен човек, сигурно знаеш какво означава „дезинфекция“…
Развърза кесията си и се зае да отброява монетите. Ако се съдеше по израза, цъфнал на лицето на кръчмаря, оня чакаше горянинът да се разбеснее, че и да тресне стъкленицата на пода — дузината яки стражи сигурно за миг биха го укротили.
Или пък си въобразяваше, че Вълкодав наистина ще изпие виното, за да развесели гостите му…
— Не знаеш какво означава — със задоволство кимна Вълкодав. И го посъветва: — Прочети някоя книга, може и да ти просветне.
Грижливо подреди една до друга на тезгяха шест медни монети, взе стъкленицата и пое към вратата.
Този път обаче не устоя на изкушението и се позабави при масата, край която се бяха скупчили стражите. Единият от младите войни тутакси отбеляза:
— Я виж какъв чуден меч има вянинът! Интересно дали умее да го върти?
Дългите езици на мига се развързаха:
— Едва ли, и той, като всички вяни сигурно по-често върти сопата…
— Значи затова са му изкривили носа.
Бравлин сметна, че няма да е зле да намекне на юначагите леко да се поусетят.
— По-тихо, момчета. Няма нужда от излишни разправии.
Вълкодав мълком ги загърби и си тръгна, а Прилепчо с презрение заплю злите езици.
— Ей, вянино! — незабавно проехтя нечий глас зад гърба му. — Накъде си се запътил?
Вълкодав се спря. После бавно се обърна.
— Засега май няма защо да ви натривам муцуните — замислено промълви той и сви рамене. — Не съм длъжен да слушам и дивотиите ви…
Някой от стражите се разкикоти, макар че според Вълкодав не беше чул от него нищо смешно. Обади се поредният веселяк:
— Нищо не очаквай от баламурници, командвани от женорята.
Това изказване бе съпроводено от задружен смях и Вълкодав се позамисли дали не е избързал със забележката си за натриването на муцуните.
— Ела, момко — рече му Бравлин. — Покажи на моите балъци какви мъже раждат вашите жени.
Напускането се оказа невъзможна работа. Вълкодав се навъси и пристъпи обратно към масата.
Общо взето, вяните не обичаха състезанията, понеже смятаха, че те дават излишни поводи за сръдни. „Ако аз те надвия — ти ще си огорчен. Ако ти ме надвиеш — аз ще съм огорченият. От какъв зор?“ Навремето Вълкодав си беше изкарвал прехраната като страж, телохранител и кръчмарски бияч. То е ясно, че при всеки нов господар изпърво го посрещаха с отказ. И с косия поглед на вече наетия юначага. Тогава, вдъхновен от отчаянието, Вълкодав за пръв път приложи онази стара като света хитрина, която му бе свършила чудна работа във Велики хан. Започна да предлага на съперниците си да премерят ловкост и сила — разбира се, пред очите на господаря. Това действаше безотказно. Често сблъсъкът беше болезнен, а боят жесток. Но Вълкодав не се кахъреше. Умееше да търпи. Учеше се на търпение, благодарение и на това, че Кен-Кендарат тогава още бе с него. Той знаеше, че тепърва има на много неща да се учи, ако наистина иска да се върне у дома и да открие Човекоядеца…