Тунелът продължаваше, вече явно към кладенеца, но Вълкодав предпочете да не го използва. Далеч по-големи бяха изгледите да проникне незабележимо в замъка през подземията, а не през двора. Всяко подземие все някога бива отключено. Ако не тази нощ — на следващата. Или след седмица. Ще изчака. Той знае да чака.
Вълкодав излезе от водата, добре изстиска косата и панталона, за да не се издаде с мокра диря или звук от случайно паднала капка. Отвърза копието от ръката си и пое напред по тесния каменен ходник.
Скоро на пътя му се изпречи тежка дъбова врата. Заключена. То се знае. Редно е да се обособи тайният проход от останалите мазета тъкмо с наглед обикновена, но здрава и винаги заключена врата. Не я ли отвори, няма друг изход, освен да се върне в тунела и да пробва пътя през кладенеца. Така че ще е по-добре да успее тук.
Вълкодав не се учуди особено, когато не откри нито дръжка, нито ключалка. Само това оставаше, да търсиш забуталия се някъде ключ в бързането и суматохата на бягството. Което, между другото, означаваше и, че едва ли ще има си има работа с още много врати.
Как ли се отваря?
През дебелите дъски минаваха безчет бронзови нитове. Три от тях при силен натиск леко хлътнаха под пръстите му. Вълкодав долепи ухо до вратата: пълна тишина. Започна да натиска нитовете по ред, после безразборно. Нищо. Тогава натисна ония два нита с ръце, а третия — с глава. В дълбините на стената заромоли вода, която пълнеше някакъв съд. Вратата трепна и се отмести. Личеше си, че не са я отваряли от памтивека: скрибуцаше отвратително. Вълкодав реши, че при този шум сто на сто ще дотърчат половината вардачи. Но когато надникна в коридора, готов да развърти копието, там нямаше жива душа. Само зад завоя мъждиво тлееше една от факлите, забучени в скоби на стената.
Вратата зад гърба на Вълкодав започна да се затваря. Тайният проход сам се грижеше да опази тайната си. Вълкодав си спести времето за разгадаването на нитовете от тази страна. Връщане назад не се предвиждаше.
Първо усети миризмата. Смрад на мъртвец, който от десет години лежи в гроба, при това налегнат от болести и телесни нужди. Което означава, че вонята се носи от жив човек, реши Вълкодав. Значи някъде зад завоя на коридора сигурно има заточеник. И срещата е неизбежна.
Някой откачил от дългия престой в килията несретник, който така ще се разкрещи при вида на нечакания посетител, че този път стражите, проспали стърженето на вратата, със сигурност ще дотърчат…
Животът отдавна бе отучил Вълкодав да се замисля над пречки като тази. Ако лудият отвореше уста, щеше да бъде зашеметен с юмрук преди да гъкне. При липсата на друг изход, щеше да го промуши с копието. Оня едва ли щеше да загуби много от това. Вълкодав излезе зад завоя.
Строителят, който толкова добре се беше погрижил за сигурността на замъка, кой знае защо бе пропуснал да го уреди със свестни килии и кътчета за изтезания. Изглеждаше, че Човекоядеца е бил принуден набързо да скалъпи нещо впоследствие, за да навакса пропуска. До стената на коридора се мъдреше желязна клетка, която очевидно имаше двойно предназначение. В клетката неподвижно лежеше страшно слаб човек, същински скелет, окован във вериги. Тъмните му очи гледаха право във Вълкодав, който веднага разбра, че си няма работа с луд. Малко встрани от нея се виждаше друга врата: стъпките в прахта показваха, че води навън. Вълкодав предпазливо тръгна да подминава клетката, но в този миг затворникът заговори.
— Почитаеми… — едва чуто каза той на сегвански и Вълкодав със закъснение се усети, че обитателят на клетката е сляп. Един зрящ веднага би разбрал на кой език да му заговори. — Струва ми се, че си външен човек — продължи затворникът. — Промъкваш се като котка, значи не си вестоносец на Винитарий. Кажи ми, кое годишно време е горе?
— Пролет — неочаквано за себе си отговори Вълкодав. Затворникът безпогрешно долови лекия акцент и премина на родния му език, езикът на вянското племе.
— Пролет… — повтори той и въздъхна. — Дърветата сигурно цъфтят.
Където не беше скрита под вонящи дрипи, плътта му бе жива рана. Под изопнатата върху костите нечиста кожа се четяха ребрата и едва пулсираше сърцето. Той заговори пак:
— Стори ми още едно добро, младежо. Вземи ми живота. Ще е лесно, така че няма да те забавя…