Бравлин му стори място до себе си. Вълкодав понамести меча зад гърба си и седна на пейката. Насреща му се хилеше оня русоляв дангалак с длани като тигани и навит над лакътя десен ръкав. Ако се съблечаха двамата както ги е майка родила, би изглеждал доста по-страховито от Вълкодав. Вянинът също развърза връзките на ръкава си. При вида на белезите от прангите отзад проехтя одобрителен възглас „Ооо!“. Вълкодав винаги се дразнеше от подобни изблици. Младоците, дето не са и помирисвали неволя, незнайно защо умираха да се правят на големи познавачи, да пускат мъгляви намеци. Будали. Глупави кутрета.
Двамата опряха лакти в масата и стиснаха длани. Със свободната си ръка Вълкодав за всеки случай похлупи Прилепчо, който неспокойно се разшава на рамото му. Откъде можеше да знае мъничкото зверче какво се започва — безобидна разправия или сериозен двубой? Току-виж ухапе някого.
… Съперникът на Вълкодав учудващо дълго се наместваше и преценяваше, все се въртеше неспокойно на пейката. И едва когато руменината му премина в червенина и той задъхан, налегна с гърди ръба на масата, вянинът със закъснение осъзна, че младият страж всъщност от сума ти време се бори с него не на шега. Просто защото дори отдалеч не бе зървал Скъпоценните планини. Какво оставаше да е търкалял там огромните камънаци. И най-важното, не беше наясно на какво са способни хората, за които вече отдавна е избледняла разликата между това дали да живееш, или да умреш. Вълкодав въздъхна. Не му се щеше да унижава така младия юначага.
— Край — рече той и разпери пръсти.
Съперникът му продължи да натиска още миг. После се усети. Дланта му омекна и той си пое дъх. С голямо облекчение, както се стори на Вълкодав.
При вида на това чудо едната половина стражи потъна в дълбок размисъл и се умълча. А другата, тъкмо обратното, се разшумяха: всеки напираше лично да се пробва срещу вянина.
Вълкодав се надигна и прекрачи пейката, за да стане от масата.
— Почакай, момко — подхвърли му Бравлин.
Вълкодав рязко поклати глава.
— Край, стига. Много работа ме чака.
Този път никой не го изпроводи с отровни подмятания или подигравки за мъжете, които слушали жените си. Въпреки това Вълкодав почти го загриза съвестта. Честта на племето не се отстоява в глупави борби на маса в кръчма. И силата, ако я има, не се прилага за всяка дреболия. Оставаше му единствената утеха, че, общо взето, не той стоеше в дъното на цялата работа. И да се надява, че случката няма да се отрази на лековитите свойства на виното…
На излизане забеляза с крайчеца на окото си, че Бравлин е станал от масата и се е запътил подир него.
Нозете сами го поведоха към пазарния площад, при изваянието на Бакърения бог. Все пак често се сещаше за белобрадия жрец, с когото отдавна, в детството, го беше събрал животът. По думите на стареца излизаше, че на всички девет небеса няма по-великодушен, по-милостив и по-мъдър от неговите Близнаци. Той говореше за тях като баща за отишли си без време синове. Вече единайсет години Вълкодав напразно се мъчеше да проумее какво общо имаха Боговете на стареца с онези злопаметни и лошави създания, с които единоверците му, също като него пременени с двуцветни одежди, плашеха хората…
Площадът бе залят от любопитна тълпа, но за кой ли път Вълкодав се благодари на високия си ръст, който му позволяваше да вижда над главите на останалите.
Недалеч от Бакърения бог се издигаше дъсчен подиум, измайсторен от дърводелците предния ден. Пред възвишението рамо до рамо се бяха изправили пазителите на реда, а зад яките гърбове на стражите, заобиколена от бащината си дружина, в резбовано кресло се бе настанила кнесинята Еленя. Насаждането на новата вяра често се започва от владетелите. Възприетото от вожда, рано или късно ще бъде възприето и от людете. А освен това, присмехулно си помисли Вълкодав, в присъствието на кнесинята възмутените граждани едва ли ще скочат срещу жреците, за да ги метнат от пристана във водата, както честичко се случваше в Галирад.