На подиума стояха неколцина свещенослужители, но погледът на Вълкодав първо бе привлечен от друго. Вниманието му прикова воинът, застанал зад жреците, сякаш в очакване да удари неговият час. Същински гигант в двуцветна броня. Лицето му бе скрито от кована маска, която повтаряше чертите на мустакато човешко лице и също бе оцветена в два цвята. Вълкодав знаеше, че учениците на Близнаците твърде придирчиво подбираха воините, достойни да носят двуцветни брони. И не е като да нямаха избор. Наемниците се рояха около тях като мухи, примамени от каца мед. Ами да! Жреците плащаха добре, пък и за надяналите осветената ризница всеки юмручен удар се превръщаше в подвиг от свещената битка за вярата.
Какво прави тоя? Жреците ли охранява?…
После Вълкодав съгледа на възвишението още един човек. Този бе предрешен като арантянин — носеше сандали и фина ленена риза до коляното, без ръкави. Беше горе-долу на годините на Вълкодав, но за разлика от връстника си беше голям хубавец. Само дето изглеждаше изпосталял и гладен — веднага се набиваха в очи синините по голите му нозе и подозрителните петна върху мръсната риза. Юношата стоеше неподвижно, с ниско наведена къдрава глава и здраво притискаше към гърдите си няколко дебели, оръфани книги…
А отпред на дъсчения под, почти на ръба, над навалицата се извисяваше проповедникът. Той дишаше тежко — изглежда, току-що приключил вдъхновената си реч. Вълкодав със съжаление се досети, че е закъснял. Какво пък, едва ли са доплавали тук само заради една-единствена проповед. Ще почакаме и пак ще ги чуем.
— Твърде почитан Ученико, моля те кажи ми пак — заговори кнесинята Еленя. — Сигурно не съм чула добре. Ти разказваше, че твоят Бог е един. Как стана така, че почитате Близнаци?
— Аз съм този, който поради оскъдния си разум не съм се изразил разбираемо, многоуважаема владетелко — с поклон отвърна жрецът. — Когато Бог е решил да се яви на хората, човешката плът била измерена и призната за твърде крехък съд, неспособен да вмести Неговия дух. Била избрана земна жена, очакваща раждането на близнаци. И над нея засияла…
Вълкодав се отказа да слуша по-нататък. Усети как над горната му устна внезапно избиха капчици пот и бързо прокара ръка по мустаците си. Никога не забравяше местата, видени от него поне веднъж. Много по-зле запомняше лица. Но този глас се беше врязал завинаги в паметта му. „Гний си тогава в мръсотията, нищожен езичнико…“
Черната козинка на Прилепчо настръхна и той тихо, но предизвикателно изсъска. Да се знае, че всеки, който си науми да причини зло на господаря, първо ще си има работа с него!
Вълкодав отново погледна арантянина. Онзи внезапно вдигна златокосата си глава и погледите им за миг се срещнаха. Само за миг, ала Вълкодав трепна. В зелените очи на момъка му се привидя отчаян зов, едва ли не вик: „Помощ!“. Зов, който впрочем тутакси бе прекъснат. Арантянинът знаеше, че спасението му е твърде опасно начинание.
Вълкодав се позамисли и започна да си проправя път напред.
След известно време дойде редът и на юношата с книгите.
— А ето го живото свидетелство за падението на оногова, който е пренебрегнал свещените истини на Близнаците — провъзгласи жрецът, сочейки младия арантянин. — Този човек се опитваше да спаси от пречистващия огън книгите на лъжепророците и лъжеучителите, за да размътва и да вкарва в изкушение умовете и душите на непосветените… — Проповедникът се предпази чрез знамението на Разделения Кръг. — Ето ги тия книги: той сам ги носи, защото за благочестивите люде е грях дори да ги докосват…
— Всяко учение е скъпоценно! — неочаквано високо и убедено го прекъсна пленникът. Зелените очи проблеснаха непокорно. — Унищожиш ли ги, светът ще обеднее!
— Ученията, за които брътвиш, ти, неразумний, са като калта по нозете. — И жрецът поклати глава едва ли не съжалително. — Трудно е да не се окаляш, докато крачиш по пътя. Но преди да влезеш в дома си и да стъпиш върху прекрасните килими, калта е редно да се измие.
— Ти наричаш мръсна кал златния прах, сбран от човешкия разум зрънце по зрънце! — не се предаваше арантянинът.
— Откога божествените истини се сбират от нашия разум, беден и невеж? — поинтересува се жрецът.
Вълкодав, който бе успял да се добере до предните редици на зяпачите, само въздъхна. Станеше ли дума за някое щуро, съвсем неизпълнимо начинание, вяните предлагаха да се донесе вода с решето, сегваните съветваха да се изчерпи водата от морето, а пък арантяните — да надприказваш жрец. Изглежда момъкът бе забравил поговорката. А може би просто нямаше какво да губи…