Проповедникът бе вперил изпълнения си със скръб и съжаление поглед в юношата с книгите, сякаш си имаше работа с опасен болник.
— Ако се подхожда с нищожното мерило на разума към божествените откровения, значи може да се подходи към тях и с не по-малко нищожното мерило на силата… Ще се осмеля да нарека последното дори по-оправдано, защото в своето могъщество Боговете даряват победата не на по-силния телом, а на онзи, зад когото стои истината. Ето го нашият воин…
Ръката с червения ръкав се простря към обкования в стомана дангалак. Така си е, помисли си Вълкодав. Боговете са могъщи и справедливи, но друго си е, ако борецът за правда е ловък, сит и як.
— Благородният му меч е под благословията на Близнаците — продължаваше да реди жрецът. — Знам, че племето ви почита праведността на двубоя. Ще се намери ли тук някой, който ще дръзне…
— Ще се намери! — почти веднага откликнаха от тълпата. Към дъсченото възвишение вече си пробиваше път светлокос юначага с тежка солвянска ризница. Дори с нещо да отстъпваше на двуцветния исполин, то не се забелязваше много.
— Не бих искала да се осквернява с убийство днешният ден, добри ученико — отбеляза кнесинята.
— Минали сме вече през седем града, владетелко — с поклон отвърна жрецът. — Нашият воин само ще даде на поданиците ти да се убедят в могъществото на правата вяра. За целта не е нужно да се отнема човешки живот.
Светлокосият подмина стражите и се покатери на поскърцващото възвишение. Развърза ремъчето и извади от ножницата дълъг прав меч. Неук невежа, каза си Вълкодав и се смръщи. Мечът беше хубава нарлакска изработка, красив и скъп, с два червени камъка, инкрустирани в ръкохватката.
— Твоите Близнаци не чинят добра дума! — дръзко подметна на жреца солвянинът. Проповедникът се подсмихна.
— Ще видим как ще го докажеш…
И се отдалечи, за да благослови за праведна битка своя воин.
Вълкодав погледна към галирадските влъхви, насядали малко по-назад от резбованото кресло на кнесинята Еленя. Те слушаха мълчаливо, с безизразни лица. Не се намесваха в спора. В Галирад бяха разпространени безчет вероучения — колкото бе броят на чуждите страни, от които пристигаха търговци в града, а те прииждаха тук наистина от всички краища на света. И никой не дръзваше да прогони или да сваля от пиедестала чуждите богове, да не говорим, че дори Бакърения бог, арантският Господар на Моретата, търпеливо понасяше невинаги изпълненото с почит отношение…
Двубоят започна и Вълкодав веднага разбра, че противниците са напълно равностойни. Тежките мечове сякаш пърхаха в яките им ръце и проблясваха като сребристи рибки, гонещи се из езеро. Вълкодав дочу какво си шепнеха двете девойки, които стояха наблизо. И двете искаха солвянинът да се изхитри и така майсторски да светне двуцветния, че да му хвръкне шлема. Та да го видят дали е хубав в лицето…
Вълкодав внимателно следеше двубоя, като придържаше с една ръка кесията с парите. Винаги правеше така, колчем се озовеше сред тълпа.
Междувременно случващото се на дъсчения подиум му се нравеше все по-малко. Отначало той и не схващаше защо. После разбра. И отново започна лека-полека да си пробива път сред навалицата.
Боят беше нагласен. Нагласен бе от началото, та чак до края. Обаче майсторски. Вълкодав забеляза измамата само защото за четири години не се бе нагледал на друго, освен на сражения и двубои.
Все още обмисляше догадката си, когато великанът нанесе удара. Беше хем висок и масивен, хем бърз. Много бърз. За сметка на това солвянинът сякаш изобщо не забеляза заплахата. Вълкодав, хилядократно спасяван именно от бързината, разпозна смъртоносния замах още в зародиша му. Той видя как наточеният меч припламна на слънцето, чертаейки великолепна дъга. И как в последния миг острието така се извъртя, че ударът, който би трябвало да разполови хулителя на Близнаците, само го стовари на колене.
Настана тишина. Нито тракане на остриета, нито викове на зрители. Солвянинът изохка, изпусна меча си. И обори глава, унизено застанал на четири крака. Боговете Близнаци бяха възтържествували.
— Само чистата вяра освещава меча на воина, като дарява победата! — тържествено провъзгласи жрецът. И се обърна към тълпата: — Нека този човек си върви с мир. Ние не търсим хорска гибел, само искаме да ги вразумим. Ще дръзне ли още някой от вас да се срази с боеца, осенен…