— Ще дръзне — обади се Вълкодав. Проби си път между извърналите се към него стражи и се озова лице в лице с жреца.
Онзи го гледаше с презрение от висотата на възвишението:
— Кой си ти, та въставаш срещу Тези, чиито имена са прославени в Трите свята?
Не ме позна, помисли си Вълкодав. Освен това нямаше нищо против да разбере защо жрецът не бе задал същия въпрос на първия участник в двубоя. Впрочем, дали не беше все тая.
— Аз се моля на моите богове и не въставам срещу чуждите — мрачно рече той. — После кимна към арантянина. — Я по-добре ми кажи ще ми дадеш ли тоя човек, ако победя твоя юначага?
Жрецът го огледа преценяващо.
— Не си ли твърде самонадеян, езичнико?
Вълкодав учтиво си замълча.
— Ти няма да победиш — рече жрецът. — Макар че… нима аз, незабележимият, ще съдя за пътищата на Близнаците? Ако победиш — добави жрецът и се усмихна, — прави с него каквото пожелаеш.
Вълкодав кимна и свали препаската с ножницата. Отиде при кнесинята и с поклон й подаде ръкохватката:
— Развържи ремъчето, владетелко.
Кнесинята Еленя разплете възела и тихо каза:
— Гледай да не се погубиш, Вълкодаве.
Запомнила ме е, радостно се изуми той. А гласно каза:
— Както се получи, почитана господарке.
После погледна мястото в тълпата, където бе стоял току-що, и не се учуди особено, когато зърна там Бравлин. Вълкодав отиде при него, пъхна в ръцете му ножницата и стъкленицата с виното и го помоли:
— Подръж!
Стъкленицата можеше да се счупи, а с новата ножница просто още не беше свикнал и се страхуваше, че ще му пречи. Бравлин взе и двете неща и колебливо се пресегна за Прилепчо.
— Ами зверчето…
Прилепчо високо изщрака със зъби и старшината с побелелите мустаци побърза да отдръпне дланта си. Наоколо се разсмяха с облекчение. Бравлин изпърво се намръщи и почервеня, а после засука мустаци и също се усмихна.
— Давай, момко! — рече той. — Да не ни посрамиш!
Вълкодав вече вървеше към подиума, а обръгналият в битките Прилепчо се катереше по плитките му, за да се прехвърли от рамото на тила.
Когато се покатери на възвишението, Вълкодав усети с цялата си кожа погледите на тълпата. Не е най-голямото удоволствие да те зяпа половината град. Дивият вянин, който, както винаги, се пъха там, където не му е работата. Намръщи се и пропъди излишните мисли.
Извади от джобчето на пояса си ширит и превърза челото си, за да не му пречи потта, която ще започне да се стича по време на двубоя. Двуцветният войн коленичи и жрецът, шепнейки нещо, начерта във въздуха над шлема му Разделения Кръг. Вълкодав се извърна с лице към слънцето, надничащо през процепа на облаците, и мислено се обърна към него с думите:
„Око на Боговете, Даряващо Всички Блага, пресветло Слънце. Нека Близнаците мирно управляват онези, които им се кланят. Но защо този човек ми разправя, че Те няма Теб?…“
Някои впоследствие твърдяха, че сребристата плетеница върху острието на меча му блестяла учудващо ярко.
— Призовавай, призовавай своите идолчета — прекъсна молитвата му присмехулният глас на жреца.
Тълпата откликна със засегнат ропот, а кнесинята Еленя се навъси и хвърли бърз поглед към могъщите боляри, застанали вляво и вдясно от креслото й. Сиреч, не е ли време да се намекне на пътуващия проповедник да се изразява по-учтиво?…
„Благослови меча на своя потомък, прародителю Слънце — продължи наум Вълкодав, без да благоволи да удостои с подобаваща препирня жреца. — Искам да освободя оня млад човек: бива ли да втълпяваш на някого да повярва в Боговете по принуда…“
— Той не ти пречеше, когато ти заклеваше Близнаците — безстрашно се обади арантянинът.
— Когато се разговаря с истинните Богове, нищо не може да попречи — каза жрецът и се отдръпна, за да освободи място за двубоя.
Наддумване с жрец, вбесен си помисли Вълкодав и се обърна към съперника си.
Човекът, способен да склони на нагласен бой, не му внушаваше нито доверие, нито уважение. Но с него можеше поне да се спори на разбираем език, без мъгляви фрази и словесни плетеници…
Поздравиха се със замахване на мечовете, след което започнаха битката и народът се разгълча отново. Двуцветният бе толкова як и силен, пък и жилав като ремък, че редом с него Вълкодав приличаше на недохранен хлапак.
— Тоя е за никъде — долиташе откъм тълпата. — Ще го изядат с парцалите!
— Върви ли се срещу такава сила…
Младият арантянин скръбно поклати глава и по-здраво притисна книгите към гърдите си…
Тоя е сит и силен, помисли си Вълкодав, като пресрещаше и отбиваше удар след удар. Много е силен. И винаги е бил сит. Само дето е свикнал да показва силата си, като се перчи пред беззащитните. Като тоя момък, дето сега е стиснал книгите. А навремето сигурно е бил доблестен войн…