Вълкодав бавно отстъпваше по края на подиума, за да прецени съперника си, да му свикне и да се приспособи към него. Площадът зад гърба му разочаровано въздишаше. Направо не е истина, ама, вярно, не е ли нечувана работа?… Вълкодав знаеше: в очите на обикновените хора той изглеждаше далеч по-непохватен от светлокосия солвянин. Защото онзи беше наясно какъв ще е всеки следващ удар, а Вълкодав се биеше не на ужким, без подсказвания, и двуцветният беше рядко достоен противник. Траеха си само опитните бойци и малобройните вяни в тълпата. Защото те виждаха, че двуцветният се ядосва и влага все повече сила в ударите, като напада все по-устремно и опасно. Само дето нападенията му кой знае защо не достигаха целта.
После Вълкодав ясно чу гласа на Бравлин, който се обръщаше към някой от гражданите:
— На колко се обзалагаме, че вянинът ще победи?
— Май си завъдил лесни пари, старшина — прозвуча в отговор. Вълкодав нямаше време да поглежда с кого се договаря случайният му познат.
— Вчера ми платиха надницата за две седмици — с усмивка рече Бравлин.
Събеседниците подеха спор и накрая се спогодиха за прилична сума в сребро, от което Вълкодав си направи извода, че стражите не мизеруват. Или Бравлин просто разчиташе, че няма да му се наложи да се бръкне…
Междувременно двуцветният освирепя. Тоя луд вянин с великолепен меч просто нямаше откъде да се вземе. Ама ето, че се беше взел. И се биеше не на шега. Дори сериозно. Двуцветният си знаеше цената. Освен това предварително бе изучил любимите похвати на галирадските витязи и бе напълно готов, ако не за лесна победа, то поне за равностоен двубой с всеки тукашен боец. Русолявият Плишка също беше силен, но него би победил и в истински бой. Кои мътни бяха върнали вянина от гората, дето го бяха взели? Този се сражаваше така, сякаш е пръв роднина на забравения от Боговете хулител на вярата. Биеше се майсторски! Целият натиск на гиганта сякаш потъваше в пустотата на въздуха, само върху меча му по незнаен начин се множаха резките.
Двете тежки остриета политаха нагоре, кръжаха и стремително изтъкаваха сребриста паяжина над подиума. После работата отиде към своя край.
Двуцветният се вбесяваше все повече и губеше търпение и предпазливост. При всяко съприкосновение с оръжието на Вълкодав мечът му излизаше от контрол и сякаш по своя воля чертаеше във въздуха осморки в опит да изхвърчи от дланта му. Воинът на жреците беше готов да изяде вянина жив. Всички уговорки за недопускане на кръвопролитие бяха забравени. Щеше да убие този дивак, който го подлагаше на истинско унижение с майсторството си. Лошото бе само едно: след всяко нападение се налагаше да дири вянина с поглед — онзи всеки път успяваше да му убегне. Двуцветният така се вбеси, че пред очите му почна да пада кървавочервено перде. Никога досега не беше търпял поражение в двубой. Поредният му свистящ замах потъна в нищото, а масивното му туловище се завъртя в кръг. И право пред себе си той видя уплашените очи на пленника-книжовник. Зад изрисуваната маска се разнесе сподавено ръмжене. Мечът устремно и кръвожадно се изви над главата му…
Вълкодав изникна между него и арантянина като по чудо. Гравираният меч излетя нагоре и пресрещна безпощадния удар.
Вянският ковач, живял в стари времена, не подведе далечния си потомък. Чу се звън и в лапите на двуцветния остана само ръкохватката със стърчащо половин педя парче от острието на меча. Още не осъзнал случващото се, обезоръженият войн отново се опита да развърти остатъците от меча. После с ругатни запокити безполезната дръжка в лицето на Вълкодав.
Изписаният с чудни плетеници меч я отблъсна във въздуха — да не вземе да рани някого — и тя издрънча на две крачки от подиума. После мечът се стрелна напред, повдигна плетивото на ризницата, която висеше от маската и покриваше гърдите на противника, и опря в ремъка на шлема под брадичката му.
— Сваляй ръкавиците — тихо заповяда Вълкодав. Ризата му беше подгизнала от пот. Той дишаше тежко, но се стараеше да говори, без да се запъва. Никой не биваше да се усъмни в това кой е победителят.
Двуцветният, трябва да му се признае дължимото, се поколеба… Ала мечът на Вълкодав се махна от ремъка и докосна податливата кожа, а в сините очи зад процепите на маската яростта и непокорството отстъпиха място на самосъжалението. Чудна работа, помисли си Вълкодав, колко треперят за животеца си всички хора, навикнали с безнаказана лекота да отнемат чуждия…