Двуцветният бавно смъкна едната ръкавица, после и другата. Хвърли ги на дъсчения под.
— А сега шлема — нареди му Вълкодав.
Под шлема се появиха гъсти мустаци и къдрава черна коса, сплъстена от лепкава пот. Победеният не беше никак грозен. Сигурно наистина се харесваше на момите. Вълкодав махна меча от шията му и се извърна към проповедника. Прилепчо бе успял пак да заеме поста си на рамото му и гордо пъчеше пухкави гърдички, смятайки победата поне наполовина за своя.
— Та така, аз вземам със себе си ей този човек — каза Вълкодав и кимна към арантянина. Оня го гледаше ококорено, явно не можеше да повярва на очите си.
Вълкодав се поклони ниско на кнесинята, скочи от възвишението и отиде да си вземе стъкленицата и ножницата. Бравлин го посрещна с широка усмивка: спечеленият облог си беше як сребърен звонк. Арантянинът се огледа със страх за скорошните си мъчители, после притисна книгите към гърдите си и слезе непохватно от подиума, за да последва Вълкодав.
Тълпата весело шумеше и дюдюкаше, като отправяше непристойни шеги по повод Боговете Близнаци и техните слуги. Сигурно жрецът бе произнесъл достатъчно заплашителна проповед. Хората винаги с радост осмиват онова, с което са възнамерявали да ги уплашат.
Но светът неизбежно би се преобърнал, ако ученикът на Близнаците бе позволил другиму да си присвои последната дума. Той простря тържествено ръце към небето и обиграният му глас, привикнал към кънтящата празнота на храмовете, с лекота се разнесе над площада.
— Нека са благословени премъдрите Близнаци, прославяни в Трите свята, и Техният Отец, Предвечен и Нероден! Чуйте, неверници, какво наказание са отредили на вероотстъпника, предпочел здрача на отрицанието пред светлината на истинната вяра. Те са го превърнали в роб на дивия варварин, закостенял в езичеството. Има ли по-тежка участ за еретика, който си въобразява, че е просветен?…
Да, уморено си каза Вълкодав, като закопча катарамата на препаската и прибра в кесията си крехката стъкленица. Можеш ли наддума жрец!
Вълкодав и момъкът тръгнаха по улицата.
— Къде отиваме? — попита арантянинът. Вълкодав не отвърна веднага и юношата погледна крадешком страшния си избавител, после съкрушено се поправи: — Накъде ме водиш, господарю?
— В една странноприемница — измърмори Вълкодав. — Ще се измиеш, ще похапнеш… а после ако искаш остани, ако искаш си върви, не те задържам.
На арантянина му бе необходимо време да повярва на ушите си. После той колебливо отрони:
— Брат Хономер ме даде, за да…
Гласът му трепна.
Брат Хономер, мислено повтори Вълкодав.
— Мен… ме викат Еврих — след кратко мълчание продължи юношата. — А тебе, чух… как кнесинята те нарече Вълкодав…
— Може и да ме е нарекла — измърмори Вълкодав. Ако Еврих не се бе представил сам, той никога не би го попитал как се казва. Изтрябвало му е да знае името на човека, с когото най-късно утре заран щеше да се сбогува завинаги. А пък да разкрива своето…
— Благодаря ти — продължи междувременно Еврих. — Май не са се свършили още благородните люде…
Няма ли да млъкнеш най-сетне, помисли си Вълкодав.
… После се питаше дали злостната му нетърпимост не беше урочасала Еврих. Те бяха на две крачки от странноприемницата на Любочада, когато насреща им се появи минувачът: среден на ръст мъж с учудващо безлична външност, каквито можеш да видиш в изобилие сред всяка навалица. Той ги подмина от страната, от която вървеше Еврих…
Изпърво на Вълкодав му се стори, че арантянинът се е препънал. Хвърли кос поглед към непохватния си спътник… и тутакси се извърна с цяло тяло. Безличният непознат не се виждаше никъде. А Еврих се беше втренчил невиждащо във Вълкодав и върху лицето му бе изписано изумление, примесено с някак детска обида. Накланяше се бавно напред и най-горната книга започна да се плъзга от купчинката. По късата му риза бързо се разтече гъста алена кръв, чиито капки се зарониха по дървения паваж.
Вездесъщите момчетии подскачаха на едно място и сочеха към ъгъла:
— Там, там избяга!…
Трябва да го догоня, бе мисълта, която жегна светкавично Вълкодав. И да го убия. Да, той ще настигне убиеца. И онзи ще съжали, че се е родил на тоя свят. Ала арантянинът дотогава със сигурност ще се обезкърви.
Еврих така и не успя да падне. Вълкодав го прихвана и го вдигна на ръце. Той тихичко изстена и притихна. Кръвта бликаше на тласъци от широката рана ниско на корема. Книгите с тежки кожени подвързии се пръснаха по паважа…