— Съберете ги! — изрева Вълкодав на момчетиите и се втурна през глава към отворения вратник, после през двора. Хората, които срещаше, ужасено се отдръпваха от пътя му.
Вълкодав се изкачи до входната врата, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж, отвори я с ритник и нахлу в стаята. Тилорн, застанал до перваза на прозореца, от който щедро струеше слънчева светлина, се извърна стреснато.
— Спаси го, ако можеш — задъхано каза Вълкодав.
От коридора дотича и Ниилит. Тя вече втори ден се трудеше в кухнята, като помагаше ту на готвачката, ту на миячката на съдове. Съглеждайки в двора Вълкодав, бе зарязала всичко и веднага бе хукнала подире му. Ниилит грабна сгънатото покривало — същото, което бе взето от замъка на Човекоядеца — и бързо го разстла на пода. Вълкодав внимателно положи върху него умиращия. Лицето на Еврих бе станало прозирно, устните — сиви, само вената на шията му все още слабо пулсираше.
Тилорн вече бе коленичил до него. Дългите пръсти на учения докоснаха челото на арантянина — бледо, покрито с бисерни капчици пот.
— Може да бъде спасен, но се боя, че няма да се справя сам — рече той. — Помогнете ми, приятели…
— Какво трябва да се прави? — дрезгаво промълви Вълкодав.
— Прегърнете ме. И в никакъв случай не пускайте ръце…
Вълкодав и Ниилит се хвърлиха до него на пода и здраво го обгърнаха с ръце. Дланите на Тилорн легнаха около раната на окървавения корем на Еврих.
Сега ще почне да се моли, помисли си Вълкодав. Ще извика някого на помощ… Но грешеше: Тилорн не отправи никаква молитва, поне не на глас. За сметка на това пред очите на Вълкодав затрепкаха светлинки. Така се случва, когато дълго стоиш клекнал и после веднага скочиш на крака. Усети как изстиват ушите и носът му. Тилорн бе взел част от жизнените му сили, за да ги прелее по някакъв начин в тялото на Еврих. Сигурно точно по същия начин бе постъпил и с кученцето. Само дето мъничето се побираше в шепа, а днес се опитваха да спасят човек.
Вълкодав понечи да отблъсне Ниилит, но за това трябваше да освободи поне едната си ръка, а той не се решаваше да го стори.
Светлинките пред погледа му все повече се множаха. Е, не, помисли си Вълкодав, стиснал зъби, потта се стичаше по слепоочията му. Само да си ми умрял, човече. Какво си намислил, а! Затова ли те измъкнах от жреците?… Богове, къде е вашата Правда?… Защо всеки задник, навлякъл жречески одежди, може от ваше име…
— Край — със слаб и безкрайно уморен глас произнесе Тилорн. — Ако това не помогне… Ниилит, виж, момичето ми…
Вълкодав отвори очи. За негов ужас ръката на учения, изцапана с кръв, слепешката шареше във въздуха. Ниилит я сграбчи с две ръце.
— Виж как е той — помоли я Тилорн.
— Ти… — подхвана тя, ала Тилорн я прекъсна.
— На мен нищо няма да ми се случи. Погледни как е раната му.
Ниилит се наведе над Еврих. С Вълкодав повдигнаха арантянина и смъкнаха ризата от отпуснатото му тяло.
Вълкодав забеляза, че Еврих диша равномерно и уверено, а и устните му вече не са сиви, а просто бледи. Арантянинът имаше вид на гладен, измъчен и немощен човек, но изобщо не приличаше на смъртник. Вянинът се намръщи. Дали пък преживяното напрежение не си правеше с него шега, като му позволяваше да види точно онова, което копнееше?… Ниилит сръчно размота набедрената препаска на арантянина. Голотата на един болник слабо я впечатляваше.
Широката рана, зееща допреди малко върху хлътналия корем на Еврих, почти се беше затворила. Дълбока драскотина, от която сълзи кръв — и нищо повече. Ако не се брояха отпечатъците от дланите на Тилорн върху бледата кожа като две зачервявания от слънчево изгаряне. Сигурно кожата му ще се обели, помисли си Вълкодав…
Извърна се към учения мъж, при това тъкмо навреме: онзи полека се смъкваше на пода. Грабна го в прегръдките си и изпита голямо изкушение да удари на калпавия магьосник здрав шамар. Колкото и да му беше мътна тая работа, той разбра едно: преди да прибегне до жизнената сила на приятелите си, мъдрецът бе изчерпил почти до дъно своята собствена.
— Какво си сторил?… — изръмжа Вълкодав. Боговете виждаха, че ако беше наполовина толкова ядосан по време на двубоя с двуцветния, оня щеше да бъде размазан като кайма върху подиума, след накълцването му на четиридесет и девет парченца. — Тебе питам! Пак ли ослепя?…
— Не. Тоест аз… — заоправдава се Тилорн. — След няколко дни ще съм добре…
— Сега — рече му през зъби Вълкодав. — Ще го направиш сега.
Най-много от всичко се боеше, че Тилорн ще му откаже и че всичко ще свърши по този начин. Защото си познаваше човека — не беше от хората, които можеш да накараш насила.