— После… — отвърна ученият мъж с умолителен глас, като неуспешно се мъчеше да разтвори пръстите на Вълкодав, стиснали раменете му. — После… Когато се наспиш и хапнеш както трябва…
— Казах сега — повтори Вълкодав. Той знаеше, че постъпва глупаво, че Тилорн е прав… че такива неща е по-добре да се правят, когато си сит и имаш сили… Но не можеше да се спре. Само като си помислеше, че едва живналият Тилорн отново ще стане безпомощен… сляп… — Сега, казах!
Тилорн явно го досрамя. Сигурно се беше усетил, че ще е прекалено да кара приятелите си отново да се грижат за един недъгав слепец. Слабите му пръсти обгърнаха китките на Вълкодав… Някога в ръцете на Сивия пес бе умирал човек, когото вянинът смяташе за свой приятел. Също арантянин, между другото. Умираше, измъчен от непосилния труд и от разяждащата дробовете му кашлица, с която се беше сдобил в мините. Как бе молил Сивия пес боговете, как само ги бе умолявал да вземат частица от неговата сила и да я вдъхнат на двайсетгодишния старец, който така и не успя да види слънцето преди смъртта си… И той самият кашляше след побоищата, но не смяташе да мре. То се знае, не умееше и до ден-днешен не се бе научил нито да лекува с помощта на магия, нито да разговаря с небесата. Ала да допусне, че Тилорн… Че той отново…
Този път не зажумя и видя как лека-полека бледите страни на Тилорн придобиват цвят, как в очите му пламва пълна с живот светлинка. Той самият не усети нищо особено, ако не се брояха растящата слабост и леката студенина в гръбнака. Сигурно Тилорн до смърт се боеше да не му навреди. Ето сега той ще отвори уста и ще каже: „Хайде, стига“. Като разбра това, Вълкодав по-здраво стисна китките му и напрегна, както умееше, волята си, за да предаде на учения… неизвестно какво…
— Край, стига — тихо промълви Тилорн. — Аз не съм някакъв вампир все пак. — И разтвори дланите си.
— Я стани — заповяда Вълкодав. — Направи няколко крачки.
Тилорн послушно се изправи, отиде при прозореца и се върна.
— Ти още от самото начало ли го можеше това? — попита Вълкодав. Още седеше на пода, не му се ставаше оттам. — Защо тогава не го направи веднага?…
— Аз — притесни се Тилорн. — Сметнах, че не е удобно…
— Предпочете да ме яздиш, като че съм магаре.
Тилорн отначало се смути и почервеня, но после тръсна глава.
— Мисля, друже мой, че това би ти коствало доста повече усилия, отколкото да носиш товара на тленното ми тяло.
Вълкодав с презрение изкриви устни. Обаче все така не му се ставаше от пода. Не беше сигурен дали ще успее ли да се надигне. За последен път му се беше случило нещо подобно, когато се измъкна от замъка на Човекоядеца — с натъртени ребра и мехури от изгарянията. Тогава също му се искаше само едно… да затвори очи и да спи, спи…
Внезапно го жегна мисълта: ами ако и Ниилит споделя неговата участ?… Отвори с мъка натежалите си клепачи. За негово учудване Ниилит беше на крак и бодро сновеше из стаята. Той чу как се почука леко и извърна глава. Ниилит леко открехна вратата. В процепа се мярнаха цели три любопитни момчешки муцунки, но изразът на ненаситно любопитство моментално бе заличен от ужас. Децата обичат страшните приказки, обичат някой да ги посплаши. Но когато страшното се случи в живота… Книгите с грохот се стовариха на пода и топуркането на босите пети стремително се отдалечи по коридора. После долетя гласът на Авдика. Младият сегванин помогна на Ниилит да събере книгите и ги внесе в стаята. Тя приличаше по-скоро на бойно поле, но Авдика бе свикнал на подобни гледки. Ниилит грабна парцала и изчезна зад вратата. Хукна да почисти, досети се Вълкодав. Навсякъде има петна от кръв — и на стъпалата, и в двора, и на паважа… Авдика изпрати девойката с поглед.
— Не, всичко е наред — долетя гласът на Тилорн. — Сега те двамата само трябва да се наспят и…
В съня възприемаш всичко като даденост и Вълкодав не се учуди особено, когато видя самия себе си. Ала после забеляза, че онзи, другият, е облечен някак смешно: с цяла кожена дреха, а не с риза и панталони, че и отгоре на всичко е без пояс.
— Е? — с усмивка рече незнайният гост. — Позна ли ме?
Вълкодав го гледаше мълчаливо, без да знае какво да отвърне. И трябва ли изобщо да му отговаря.
Оня въздъхна, направи някакво движение… и пред Вълкодав се озова мечът му, облечен с новичка ножница от кожа.
— Сега позна ли ме? — отново превръщайки се в човек, попита мечът.
На Вълкодав му хрумна само един въпрос: