— Защо приличаш на мене?
— А на кого трябва да приличам? — попита онзи. — На Жадоба ли?… — И след кратък размисъл допълни: — Ако искаш да знаеш, ние с теб си приличаме. Аз също живях дълго под земята.
— Бил си в гроб — веднага се досети Вълкодав. — Чий беше гробът?
Мечът кръстоса нозе, за да седне по-удобно.
— На сина на старата господарка от рода на Таралежа. На дванайсет години му дадоха име и двамата с неговия баща се отправиха при рода на Скореца — да искат гердана на дъщерята на тамошната господарка. През онази пролет момичето тъкмо бе надянало вълнената пола…
Вълкодав се сети за русото момиченце, което му бе подарило искрящото кристално мънисто, и се усмихна. На това мъничкото ще изтъкат вълнена пола след около три години. И тогава ще й дойде времето да дари красивото мънисто на достойния за нея. Дали ще се сети за онази случайна среща в „Белия Кон“? Или ще послуша майка си, която със сигурност ще й каже, че онова мънисто не се брои? А може би все пак няма да забрави старото ябълково дърво и Сивия пес, от когото не е трябвало да се бои?
Някой ден той ще я открие…
— Таралежчето се харесало на девойчето от рода на Скорците — продължи мечът. — Приели ги добре. Ала на третия ден в селото се появил бесен вълк. Таралежчето било яко и храбро момче. То защитило момичето, ударило звяра с нож, но вълкът успял да го ухапе.
Вълкодав кимна. Виждал бе побеснял вълк и помнеше как и той самият насмалко не умря от страх.
— След смъртта му девойката се омъжи за неговия брат — каза мечът. — Защото сега Скорците вече бяха опознали Таралежите. Но първо двата рода заръчаха на великия ковач да изкове меч, от който да не се срамува дори един кнес.
Най-добрите ковачи винаги сме били ние, Сивите песове, помисли си Вълкодав.
— Най-добри ковачи тогава били Сивите песове — каза мечът. — Те дори не поставяли върху остриетата клеймото си, познавачите и без това били наясно от чия ръка са изковани оръжията. Така се появих на света аз. Погребаха ме заедно с Таралежчето и прекарах двеста години под земята. Жадоба разрови гроба — и в неговата ръка за пръв път опитах вкуса на кръвта.
Тези думи бяха изречени с такава погнуса, че Вълкодав не се стърпя и каза:
— Всички мечове проливат кръв.
— Мечовете изпълняват това, за което са били изковани — бе отговорът. — Аз съм бил направен, за да пропъждам злото.
— Аз също се бих с теб — отбеляза Вълкодав. — Дали не трябва… да те върна обратно?
— За мен онзи гроб значи същото каквото е за тебе бившият ти зачернен дом — отвърна мечът. — Ти нали не ще се върнеш да живееш там… Жалко, че не аз отсякох пръстите на гробищния крадец — допълни той с въздишка. — Добре, нека благодарим на нашите Създатели, че ти се биеш не по-зле от останалите…
Вълкодав си замълча.
— Ние, мечовете, не обичаме ръцете, които не са праведни — каза странният му събеседник. И отново възприе истинския си облик, ала гласът, звънкият глас на изрисуваната с изящество стомана, не спря да звучи: — Ти сам видя как изоставих Жадоба. А теб не ще те изоставя, докато и ти не почнеш да ме позориш…
Всичко се разми. Вълкодав се обърна на другата страна и повече никакви сънища не го споходиха.
Още в просъница Вълкодав разбра, че е останал сам в стаята. И че времето е доста напреднало. Ухаеше на вкусни гозби, дъските на пода поскърцваха под нечии стъпки, някой се смееше, от време на време долиташе лаят на кучетата, петелът кукуригаше. Животът в гостилницата си течеше по реда си.
Не му се ставаше от леглото до смърт. Вълкодав си достави рядкото удоволствие да прекара няколко блажени мига между бодърстването и съня…
И моментално го налегна кашлицата.
Седна, побърза да вдигне длани към лицето си и веднага си помисли, че вчерашната самонадеяност може да му струва скъпо. Кашлицата изобщо не беше същата, с която наказва човека случайната настинка. Обаждаха се влагата и тъмнината от рудниците. Вълкодав знаеше, че само още година-две на каторгата биха му коствали живота — отдавна да е изгнил в някоя шахта, сред вечните планински студове. Беше му провървяло. Боговете го бяха извели на свобода. Ала пак те, чиито умения го бяха спасили от смъртта, предупреждаваха, почти като кнесинята Еленя: пази се, Вълкодаве. Той само кимаше. Малко неща му оставаха за вършене в този живот. Да стане воин. И да намери Човекоядеца. А после…
Той прокара длан по устните си и я погледна. Засега нямаше нищо. Засега.