Значи все пак се беше повредил вчера. И то заради собствената си глупост. Влезе в двубой. Помогна на магьосника да върне от оня свят ранения арантянин. А и на самия магьосник помогна да заприлича отново на човек. И всичко това — само за една-едничка утрин. Никой не му е виновен.
Прилепчо скочи от дебелия дървен пирон и жално запищя, притискайки се към гърдите на Вълкодав. Вянинът се усмихна и погали зверчето, което се опитваше да му даде от топлината си. Съвсем като едно време.
— Така… — рече той на Прилепчо. — Ще трябва по-скоро да излекуваме крилото.
Както и очакваше, намери Тилорн, Еврих и Ниилит долу. Те седяха на маса до прозореца, отворен към озарения от слънцето двор, улисани в сладки приказки. Кутрето лежеше до нозете на Ниилит. Вълкодав кимна и излезе навън.
Изми се ожесточено, като неведнъж се обля със студена кладенчова вода и всеки път се търкаше до почервеняване с вехтия пешкир. После се върна в кръчмата.
— Яли ли сте? — попита той своите хора, като спря до масата им.
— Благодарим!… — хорово откликнаха Ниилит и Тилорн. Еврих плахо се усмихна. Той още не беше наясно как да се държи с Вълкодав.
Вянинът свали Прилепчо на масата и се насочи към тезгяха. Навремето дълго бе размишлявал дали е редно да пуска зверчето на масата, почитана от неговия народ като Божа Длан, или трябва да го храни на пода. После се нагледа как в крайпътните ханове пиянски удряха същата тази Длан с юмрук, дращеха по нея с нож, че и просто я скверняха… и реши, че със сигурност чистоплътното мъничко прилепче с нищо няма да я засегне. Пък и нима всяка жива твар не се храни от Божията Длан…
Слугинята зад тезгяха стоеше с гръб към него, облегната на гладката излъскана с восък дъска, и си приказваше с миячката на съдове, която бе решила да си отдъхне.
— Тия, дето са докарали трупите от Зелените езера — обясняваше тя на приятелката си, изглежда преразказвайки дочутото от някой отседнал в странноприемницата пътник. — Разправят, че здравата се веселят! Дано не ни закачат. Тамошните каруцари…
Вълкодав порови из кесията си и тихо каза:
— Бъди така добра да ме нахраниш, хубавице.
— Господарят не се е показвал от онзи ден заранта — каза, извръщайки се към него, розовобузестата млада слугиня и игриво се засмя. Вълкодав със закъснение осъзна, че е прекарал в сън почти две денонощия. — Той сигурно е бил зает с нещо… много уморително…
— Дай чаша мляко, ако има — рече Вълкодав. — Освен това комат хляб и малка чинийка.
— Може би пържени яйца със сланина? — попита слугинята.
При мисълта за яйцата с пукащите се по тях мехурчета и за цвърчащата върху жежкия тиган сланина, на Вълкодав направо му потекоха лигите. Мислено претегли кесията си. Наброените от Фитела пари се топяха бавно, но безвъзвратно.
— Мляко и хляб — повтори той. — За два медни гроша.
Прилепчо се закрепи на ръба на чинийката, помагайки си с криле, потопи муцунка в любимата си млечна попара, и започна лакомо да нагъва. Вълкодав задъвка своя комат, отпивайки мляко от чашата. Много обичаше мляко. И винаги се сещаше как се беше напил с мляко до насита, когато излезе от рудника. Млякото беше чудно, от крава, пасла на тучни планински поляни — току-що издоено, лековито, маслено. Но какво стана после със стомаха му, отвикнал от човешка храна…
— Как се чувстваш? — попита Тилорн. Вълкодав нямаше нужда да се поглежда в огледало. И без това знаеше, че изглежда зле. Сви рамене. Така и не се беше научил да лъже, значи разговорът трябваше да бъде насочен в друго русло. Той приповдигна с пръст отсрещния край на чинийката, за да улесни сладко мляскащия Прилепчо, и каза:
— Купих игла и конец, донесох и вино. Кога ще шиеш?
Тилорн прокара длан по брадата си и Вълкодав забеляза, че той вече има нокти. Почти не личеше, че навремето са били изтръгнати от палача. След кратък размисъл Тилорн кимна:
— Може и днес.
Вълкодав също кимна утвърдително. Какво друго му оставаше, нали не можеше да си признае, че изведнъж е усетил някаква пустота и хлад в стомаха.
— Позволете ми да попитам… — внимателно се изкашля Еврих. — За какъв шев става дума?
— Става дума ей този малък храбрец отново да започне да лети — рече Тилорн. — Както сигурно си забелязвал, крилото му е разкъсано. Сега, като се нахрани, ще ти покажа.
Прилепчо наистина не понасяше да го притесняват, когато си хапва. Но ето от чинийката изчезна и последната капка — и зверчето позволи на учения да разпери върху масата осакатеното му крило. Тилорн прокара пръст по разкъсаната ципа и се зае да обяснява на Еврих по какъв начин възнамерява да прекрои и да снади парченцата кожа. Еврих слушаше внимателно и явно разбираше за какво иде реч, като само от време на време напрегнато мръщеше златисти вежди.