Рейнър сграбчи крехкото рамо на момичето и пръстите му се впиха болезнено в меката плът. Осъзнаваше, че Вулфгар го наблюдава с нарастващо внимание.
— Има други, които разбират по-добре от погребения — изръмжа през зъби той. — Направете онова, което ви заповядах.
Айслин решително вдигна брадичка и впери поглед в неговия.
— Няма — изсъска тя. — Желая баща ми да бъде погребан от ръцете на най-милите си хора.
Борбата продължи без повече думи. Рейнър я притисна с все сила и сякаш понечи да я удари, но само след миг грубо я отблъсна от себе си. Айслин политна в праха. Рицарят се изправи над нея и тя побърза да закрие разголените бедра. В погледа й се изписа студено презрение.
— Този път ще се съглася с вас, демоазел. Но не ме поставяйте още веднъж на изпитание — произнесе предупредително той.
— Много сте любезен, господин рицарю — поклони се подигравателно тя, стана и разтърка китката си. Очите й още веднъж пронизаха разкривеното от гняв лице на Рейнър, после се спряха за миг на грамадния рицар, застанал невъзмутимо недалеч от стълбата. Норманинът отговори на погледа й с подигравателна усмивка.
Айслин рязко се извърна и понечи да хване отново рамото на баща си. Двамата мъже я наблюдаваха, без да помръднат. Най-после Рейнър пристъпи напред и поиска да й помогне. Младата жена сърдито отблъсна ръката му.
— Махнете се оттук! — изплака тя. — Не можете ли да ни оставите поне за миг сами! Той е мой баща. Сама ще го погреба.
Рейнър безсилно отпусна ръце и не се осмели да й предложи повторно помощта си.
Айслин решително помъкна тежкото тяло през двора към растящото наблизо дърво. В клоните му пееше птичка. Когато подхвръкна уплашено, Айслин с болка си помисли, че птицата е свободна да отлети, докато тя… Очите й се насочиха към небето и в този миг Вулфгар тихо пристъпи зад нея. Пусна на земята някакъв тежък предмет и младата жена уплашено трепна.
— Дори и ръцете на най-обичните хора имат нужда от помощ, демоазел — проговори той и посочи лопатата.
— Вие сте също така любезен като норманския си събрат, господин рицарю — промърмори хапливо тя. — Или ще заповядате да ви наричам „милорд“?
Непознатият сковано се поклони.
— Наричайте ме както обичате, демоазел.
Айслин гордо вирна брадичка.
— Моят баща беше господар на тези земи. Ще ми бъде много трудно да ви нарека лорд на Даркенвалд — отговори смело тя.
— Познават ме под името Вулфгар — отвърна норманският рицар, без да прояви и най-малко вълнение.
Айслин, която искаше да го предизвика, не остана доволна от въздействието на думите си. Естествено, вече беше чувала това име. Припомни си снощния разговор между Рейнър и младия му братовчед.
— А може би херцогът ще припише именията другиму, макар че именно вие ги завоювахте — опита се отново тя. — Не са ви обявили за законен господар и сигурно никога няма да го направят.
Вулфгар се усмихна невъзмутимо.
— Скоро ще разберете, че Вилхелм е човек, който държи на думата си. Вече смятам тази земя за своя. Скоро цяла Англия ще бъде в ръцете ни. Не смятайте желаното за действителност, демоазел, така няма да стигнете далеч.
— Та нима вие ми оставихте някаква надежда? — прошепна с горчивина Айслин. — Нима все още съществува надежда за Англия?
Веждите му подигравателно се вдигнаха.
— Защо се предавате толкова лесно, скъпа? Вече бях повярвал, че в развените ви поли съм открил дяволски огън и дива решителност. Нима съм се излъгал?
Айслин побесня от подигравката му.
— Смеете се твърде рано, норманино.
Яростта й само го забавляваше.
— Вече виждам, че нито един от ухажорите ви не е успял да оскубе дори перце от красивата ви опашчица. Без съмнение всички са били омаяни от вас и не са се осмелили да ви поставят на място.
— Да не мислите, че вие ще успеете да го сторите? — присмя му се тя. Направи знак с глава към Рейнър, който ги наблюдаваше втренчено. — Как ще започнете? Той ми причини болка, изнасили тялото ми. Вие ще направите същото, нали?
Вулфгар поклати глава. После протегна ръка и повдигна брадичката й към лицето си.
— Не. Имам по-добри методи, с които обуздавам зверчета като вас. Там, където болките са безсилни, удоволствието ще свърши по-добра работа.
Айслин недоволно отблъсна ръката му.
— Самочувствието ви с нищо не е оправдано, сър Вулфгар. Нима наистина вярвате, че ще ме спечелите с любезност?
— Никога не съм бил любезен с жените — отговори небрежно той.
Айслин втренчи очи в лицето му, опитвайки се да разбере значението на думите му. После безмълвно посегна към лопатата и се зае да копае гроб на баща си. Вулфгар проследи несръчните й движения и се усмихна.