Когато най-сетне задряма, Брюс се разплака и я откъсна от съня. Тя отвори очи и с изненада отбеляза, че Вулфгар е станал и се облича. Както винаги, погледът й се плъзна с възхищение по мускулестата му фигура. Малкият нададе жален вой. Време му беше да закуси. Айслин бързо метна нещо на гърба си и седна пред огъня да го накърми. Вдигна очи, сякаш опарена от погледа на Вулфгар, и с нежна ирония попита:
— Май сте се върнали към старите времена, милорд? Толкова вкусна ли беше бирата снощи? Първи петли вече бяха пропели, когато благоволихте да си легнете…
Мъжът отговори на усмивката й.
— Простете, скъпа, но втори петли също бяха пропели. Едва успях да положа на възглавницата замаяната си глава. Но ви моля да проявите снизхождение. Рицарите ми са виновни, защото просто не ме пускаха да си отида. Цяла нощ разказваха истории за героичните си дела и непрекъснато пълнеха рога ми, дори когато не го бях изпразнил докрай. Не съм виновен за нищо…
— И сега отивате на лов? — попита с въздишка Айслин. Откъм залата долитаха какви ли не шумове и тя отлично знаеше, че рицарите ей сега ще се качат да го повикат. Вулфгар я погледна и с мрачно изражение на лицето целуна челото й. После нахлузи кожения жакет и хукна надолу по стълбите.
Айслин скоро го последва и се озова в същинска лудница. Високи смехове и радостни викове проглушиха ушите й. Малкият Брюс потрепери и се притисна до гърдите й. Тя разстла кожата му в един ъгъл и скоро малкият лорд заследи движенията на мъжете с нарастващо вълнение.
Вулфгар беше застанал до един от рицарите си, обкръжен от няколко търговци. Сключваха се какви ли не облози: кой кон ще бъде най-бърз, кой ще забележи първия глиган, кой — най-големия? И кой пръв ще хукне да бяга?
С гневни проклятия няколко мъже се опитваха да се отбраняват срещу атаките на голямо ловно куче, което най-после се оттегли с проточен вой и увиснала опашка. Скоро гръмкият глас на лорда надвика адския шум:
— Кой отговаря за кучетата? Как им позволихте да се разхождат свободно и да късат панталоните на гостите ни? Къде е Керуик? Нали е кастелан на замъка!
Младежът пристъпи пред господаря си, целият изчервен.
— Какво има, милорд?
Вулфгар сложи ръка на рамото му и гневът му сякаш се изпари. В гласа му прозвуча весела подигравка:
— Всички знаем, добри ми Керуик, колко сте привързан към кучетата ни. Затова предлагам да ви обявим за техен водач. Вярвате ли, че сте дорасли за тази чест?
— Разбира се, милорд — гласеше облекченият отговор. — Впрочем, имам още някои сметки за уреждане с тях. Къде е камшикът?
Хам изтича да му го подаде и Керуик доволно го размаха над главата си.
— Я да видя! Онзи помияр с червената козина май се облажи добре с прасеца ми. Обещавам ви, че днес ще тича пред всички, милорд, иначе камшикът ще плющи по гърба му.
— Разбрахме се, значи — изсмя се Вулфгар и одобрително потупа по гърба младия саксонец. — Първо ги изкарайте навън и накарайте да ги вържат. И не им давайте да ядат! Не бива да се влачат след плячката с пълни стомаси.
Мъжете избухнаха в смях и отново надигнаха чашите си. В този миг Болсгар се закашля и изненадано опули очи. Всички последваха погледа му и видяха слизащата по стълбите Гуинет, облечена в ловни одежди.
Жената се присъедини към групата около огъня и пренебрежително изгледа Айслин и детето. После надменно се обърна към Керуик:
— Ако не ви създавам излишни трудности, ще ви помоля да ми оседлаете кон.
Младежът почтително кимна и излезе навън. Болсгар пристъпи напред и подигравателно се поклони пред дъщеря си.
— Милейди благоволява да се присъедини към простия народ, така ли?
— Надявам се да не ви преча, скъпи татко. Ала не мога да се лиша от това приятно разнообразие. От седмици играя ролята на слугиня и е време да се поупражнявам отново в по-благородни дейности.
Утрото напредваше. Навсякъде се правеха последни приготовления за лова и предстоящия пир. Когато останаха само няколко минути до тръгване, Айслин се качи в спалнята да накърми сина си. Остави го под опеката на Хлин и отново изтича долу.
Присъедини се към групата, облечена в дълга жълтокафява пола за езда. Повечето гости се хранеха на крак, тъй като в залата просто нямаше място за толкова много столове. Навън се разнасяха веселите напеви на група странстващи певци, обкръжени от жителите на градчето. Скоро ратаите доведоха конете и Гуинет разочаровано се намръщи. Керуик беше избрал за нея малката кафява кобила, която беше отвела Айслин в Лондон. Животното беше послушно и издръжливо, ала не можеше да се сравни с дългокраката и гъвкава петниста кобила на Айслин, която танцуваше под юздите на господарката си.