Когато потеглиха към гората, общото напрежение се предаде и на ловните кучета. Всяко искаше да се втурне първо по следата и Керуик едва ги удържаше.
Денят беше прекрасен и всички му се радваха, с изключение на Гуинет. Айслин не изоставаше от Вулфгар и звънкият й смях често огласяше околността. Мъжът често запяваше някоя от неприличните си песнички и младата му съпруга затискаше ушите си с престорен ужас. Гуинет седеше на седлото с високо вдигната глава и ядно стискаше юздите. Бедната малка кобила непрекъснато отмяташе глава назад, защото ремъкът се забиваше болезнено в челюстите й.
Пресякоха полето и се изкачиха на първия хълм. В края на гората се бяха скупчили цяла дузина диви свине, пазени от няколко едри глигана. Керуик скочи от коня и светкавично развърза кучетата. Глутницата залая и презглава се хвърли напред. Ловните песове знаеха задачата си: да подгонят грамадните, коварни животни, да ги изтощят и накрая да ги задържат, докато пристигнат рицарите.
Щом стадото биваше обкръжено, ловците слизаха от конете и тръгваха напред, въоръжени с къси копия. Дългото оръжие щеше само да им пречи, защото битката често ставаше сред гъстите горски храсталаци. На около педя от острието на копието беше поставена напречна тояга, която пречеше на раненото животно да захапе ръката, държаща оръжието.
Когато ловците препуснаха след глутницата кучета, Айслин и Гуинет изостанаха назад. Айслин задържаше кобилата си, защото не искаше да се излага на голямото напрежение. Въпреки ядните проклятия и ударите с камшик, Гуинет така и не успя да принуди малката кобила да препуска по-бързо. Едва когато Айслин препусна редом с нея, животното сякаш се успокои. Ездачката му отпусна ръка, за да не се излага пред Айслин, и двете мълчаливо продължиха пътя си.
Най-после Айслин, която отлично помнеше размишленията на Вулфгар, направи опит да поведе разговор.
— Какъв прекрасен ден — промълви тя и вдъхна дълбоко аромата на природата. Очите й се опиваха от прекрасните цветове не есенните листа.
— Хубав ден, глупости! — изръмжа презрително Гуинет. — Да, ако имах по-добър кон!
Айслин се усмихна и иронично отговори:
— С удоволствие бих ви предоставила своя, но вече свикнах с него и много бих желала да остане жив и здрав.
Гуинет злобно изкриви лице.
— Винаги успявате да обърнете нещата в своя полза, особено когато наблизо има мъже. Ако някой път загубите, веднага си го връщате двойно.
Усмивката не слизаше от лицето на Айслин.
— В някои случаи печеля десеторно или дори стократно повече. Само си припомнете какво стана с Рейнър…
Гуинет побесня от гняв. Гласът й ядно трепереше.
— Внимавай, саксонска мръснице! Не смей да омърсяваш с устата си това име!
Вдигна камшика и изплющя към лицето на Айслин. Младата жена едва успя да се отдръпне и ударът се стовари върху гърба на петнистата кобила. Животното се стресна и отскочи назад. Краката му се заплетоха в ниските храсти и един трън се заби в хълбока му. Кобилата изцвили от болка и се изправи на задните си крака. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Айслин.
Задните копита не можаха да се задържат на хлъзгавата почва. Изплашеното животно зарита с крака, после отново се надигна и хвърли ездачката от седлото. Айслин се удари тежко в твърдата земя и пред очите й причерня. Когато отвори очи, видя надвесената над нея заплашителна сянка. Прозвуча подигравателен смях и Гуинет доволно заби шпори в хълбоците на кобилата си.
Мина доста време, преди Айслин да възвърне силите си. Надигна се и изплака от непоносима болка в дясното бедро. Опипа внимателно крака си и с облекчение установи, че няма счупена кост. Пропълзя към полянката и с последни усилия се изправи на крака. Кобилата стоеше на пътеката със свободно висящи юзди. Айслин бавно се приближи, но изплашеното животно отскочи назад. Заговори му с тих, нежен глас и постепенно петнистата се успокои. Ала когато протегна ръка към юздите, от храстите изскочи грамаден глиган и ужасената кобила се понесе напред като вятър.
Едрото животно изпръхтя и с ръмжене пое по прясната следа. Сякаш усети страха и безпомощността на човешкото същество пред себе си. Малките му очички заплашително просветнаха. Разголи кривите си бивни и Айслин едва не изпищя. Огледа се отчаяно, защото знаеше, че няма да стигне далеч с навехнатия крак.
Видя близкия дъб и закуцука към него с надеждата да достигне най-долния му клон. Тежката пола се удряше в краката й. Глиганът я последва. Младата жена стисна зъби и посегна към спасителния клон. Ала изплака от болка и рухна до корена на дървото.