— Прав сте — отговори веднага Вулфгар. — Утре сутринта се погрижете да пренесат стана си от другата страна на рова. Наблюдателните постове ще ни съобщят навреме за приближаването на неприятеля и ще можем да приберем хората зад стените.
Огледа въпросително присъстващите и тъй като никой не се обади, вдигна чашата с бира.
— Нека приключим засега. Да пием за утрешния ден и за това, убийците скоро да намерят заслужено наказание!
На следващата сутрин един млад крепостен затропа по вратата на залата още на разсъмване. Вулфгар бързо се облече и с мрачно лице изслуша съобщението му.
Късно вечерта малък отряд ездачи препуснал срещу хижата му. Момъкът побързал да се скрие в храстите, изпълнен с недоверие към непознатите, които, без да се бавят, хвърлили запалени факли в сламения покрив. После се оттеглили. Младежът събрал смелост и ги проследил. Видял как се настанили за почивка край едно поточе и веднага хукнал към Даркенвалд да търси помощ.
Вулфгар и рицарите му веднага се метнаха на седлата и тръгнаха да преследват нападателите. Ала когато предпазливо се промъкнаха през гъсто обрасла с треви и храсти клисура, за да излязат в гръб на лагеруващите, завариха само остатъци от набързо угасен огън. Чужденците бяха заклали млад вол от стадото на селянина, но бяха изяли само най-вкусните парчета. Вулфгар замислено се загледа в трупа на убитото животно.
Гоуейн не можа да си обясни потиснатостта на господаря си.
— Какво ви тревожи, милорд? — попита най-сетне той. — Убили са вола, за да задоволят глада си, и толкова…
— Не е точно така — отговори Вулфгар. — Натъпкали са се, но не са взели нищо за из път. Значи са сигурни, че скоро ще намерят храна. Боя се, че при това мислят за нас и нашите запаси…
Тревогата му веднага се предаде на младежа.
— Прав сте, Вулфгар. Все повече ми се струва, че тук се върши нещо нередно. Това не са грабещи войници, а коварни подпалвачи, които имат някакъв дяволски план!
Без да са свършили работа, мъжете се запътиха обратно към Крейгън в потиснато настроение. Там бяха посрещнати от още по-страшна новина. На север от града бе разрушен селски двор и бе избито стадо кози. Нападателите не бяха взели нищо със себе си, а бяха предоставили убитите животни на лешоядите. Очевидно жаждата им за разрушение беше по-силна от всичко.
Вулфгар се чувстваше виновен. Крачеше напред-назад и гневно се питаше още колко време ще остави престъпниците да вършат необезпокоявани мръсното си дело. Айслин се държеше настрана. Все пак успя да го убеди да хапне нещо.
Рицарят свали тежката плетена ризница и заговори с Болсгар и Суейн за бъдещите действия.
— Първо се появиха в Крейгън, после южно оттук, а днес северно. Утре ще станем на разсъмване и ще се запътим на запад. Може пък да имаме късмет.
През цялата вечер залата се огласяше от пронизителния глас на Гуинет. Обвиненията й, че Вулфгар и рицарите не са в състояние да заловят злосторниците, отекваха болезнено в ушите на мъжете.
— Вече ме е страх да мисля за бъдещето! Тия прогнили стени изобщо не предлагат защита. Дори едно копие, хвърлено от здрава ръка, е достатъчно да ги пробие — оплакваше се тя и сърдито сочеше старите греди. — Какво ще сторите, за да ни защитите, Вулфгар?
Мъжът сведе глава и безмълвно й обърна гръб.
— Само уморявате конете си и плашите дивеча. Ала мечът ви не е улучил дори един от разбойниците и те правят, каквото си поискат. Сигурно скоро ще ми се наложи сама да стисна меч в жалкия си юмрук, за да се отбранявам, докато вие ги търсите напразно из горите.
Вулфгар я изгледа накриво, но не отговори. Болсгар обаче се обърна към дъщеря си и в гласа му прозвуча горчива подигравка:
— Нямате нужда от меч, Гуинет. Езикът ви е напълно достатъчен. След като причини достатъчно рани на благодетелите ни, сега ще унищожи без остатък неприятелите…
Айслин едва се удържа да не избухне в смях. Гуинет я изгледа с пареща злоба, после се приведе над чекръка и изтегли дълъг конец от валмото вълна.
— Баща ми благоволява да се шегува, докато злосторници кръстосват земята ни и ние сме принудени да се крием зад стените на крепостта — изсъска жената. — Вече дори не мога да изляза на езда, за да поразсея тежките си мисли.
— И това си има своите предимства — продължи в същия тон Суейн. — Така сме спокойни поне за конете си.
Болсгар се залови за думите му и високо процитира:
— Тръгва девата на кон, а се връща у дома сама. Конят там очаква я с копнеж…
Гуинет захвърли вълната и заплашително изгледа двамата мъже.