Външно Вулфгар остана напълно спокоен. Само загорелите от слънцето страни внезапно посивяха, а очите се присвиха в тесни цепки.
Хайлан продължи, докато сълзите се стичаха по бузите й:
— Чух го да казва, че ще убие малкия, ако лейди Айслин му създава трудности…
— Кой, Хайлан? — попита със спокоен, почти мек глас Вулфгар. — Кой каза това?
Младата жена го изгледа объркано, после проумя въпроса.
— Онзи рицар от кралската свита — Рейнър. Дойде тук с още един рицар и четирима стрелци. Бюфон уби един от тях, но го нападнаха в гръб. Вторият умря от меча на Керуик. Останалите заловиха Айслин и сина ви.
Вулфгар се приведе над младия кастелан.
— Керуик?
Младежът отвори очи и направи опит да се усмихне.
— Направих, каквото можах, сър, но бяха много. Аз…
— Не се вълнувайте, Керуик — промърмори рицарят и утешително го потупа по рамото. — Заслужавате почивка, защото за втори път вдигате меч в защита на дамата на сърцето ми.
Суейн се втурна в залата, стиснал в ръка бойната си брадва. Гласът му издаваше неподправена мъка:
— Убили са ратайчето в обора! То беше момче на четиринайсет години и нямаше оръжие. Разпорили са му гърлото…
Забеляза убития Бюфон и стреснато млъкна. Вулфгар също се вгледа в стария си боен другар и лицето му още повече посивя. Ала нямаше време за губене. Бутна Суейн и извика:
— Нахранете Хън и вашия кон и добре ги разтрийте! Тръгваме веднага! Няма да вземаме брони и шлемове, само малко храна.
Викингът кимна и хукна навън. Вулфгар се обърна към Мидред.
— Вървете в избата — помоли той — и ни отрежете малко от сушеното месо. Трябват ни още две малки торби брашно и два мяха с вода.
После изтича в спалнята си. Когато отново се появи, носеше само риза от кожа на сърна и отгоре жакет от вълча кожа. На колана му висяха бойният меч и къса остра кама. Над ботушите бяха увити гамаши от вълчи кожи, както ги носеха северняците. Спря при Керуик и Хайлан и като на себе си промълви:
— Заслужено съм наказан за небрежността си! Отдавна трябваше да се отърва окончателно от онзи негодник. Докато ме няма, вие ще ме замествате, Керуик. Болсгар и останалите рицари ще ви помагат.
Мидред донесе провизиите. Вулфгар ги грабна от ръцете й и се запъти към обора. Връчи половината на Суейн, който също се беше преоблякъл. Беше приготвил и чувалчета с овес за конете.
Само след минута двамата вече препускаха по пътя за Лондон.
Болсгар и помощниците му бяха изпълнили тъжното си задължение. След като закрепиха кръстове над гробовете, натовариха конете със снаряжението на убитите и потеглиха към къщи.
Старият рицар влезе с тежки стъпки в залата и завари там само Керуик и Хайлан. Докато слушаше историята на нападението, лицето му пламтеше от срам и гняв.
— Гуинет е моя дъщеря и аз сам ще я накажа за делата й — промърмори като на себе си той. — Вулфгар може да пощади сестра си, но аз няма да го направя. Ще ги последвам и ще се погрижа предателката никога вече да не вреди на добрите хора.
Качи се в стаята си и скоро се появи, въоръжен с голям лък и препасал на колана си меч. Не взе нищо за ядене освен чувалче сол. Метна се на коня и също потегли на север.
Рейнър препускаше начело на малката група, сякаш го гонеше самият дявол. Всяко спиране го дразнеше. Брюс създаваше големи затруднения на Айслин, защото й беше много трудно да го държи в скута си и едновременно да направлява коня.
Описаха широка дъга около Лондон, като внимателно избягваха срещите с нормански отряди. Рейнър не си позволяваше дори нощна почивка. Още при първи петли заповядваше да продължат пътя си. Трябваше да задоволяват глада си само със студена овесена каша и няколко хапки сушено месо.
Скоро Айслин се почувства изтощена до крайност. Ала се успокояваше с мисълта, че само краткостта на нощните им почивки я предпазва от насилието на Рейнър. По цяла нощ мъжът седеше неподвижен и не я изпускаше от очи, въпреки че Гуинет непрекъснато се притискаше до него и му досаждаше с бурните си нежности.
През повечето време Брюс спеше тихо в ръцете й. Ала когато се будеше, започваше да рита и пищи с всичка сила. Всеки път Айслин се виждаше принудена да спре коня си и да смени пелените му. Рейнър не можеше да понася малкия и гневът му от спиранията непрекъснато нарастваше. Гуинет също си патеше от злия му език.
Айслин непрекъснато се питаше какви са намеренията на похитителя. Дори ако успееха да стигнат шотландската граница и да се присъединят към войската на претендента Едгар, Вулфгар нямаше да преустанови преследването. Рейнър щеше да живее в постоянен страх.