— Превръзката ще стои така три дни. После ще я сваля. Препоръчвам ви да щадите крака си колкото се може повече, милорд.
— Болката вече отслабва — промърмори Вулфгар. По челото му бяха избили ситни капчици пот. — Все пак трябва да се разхождам. Кракът не бива да се обездвижва.
Айслин сви рамене и се зае да събира лекарствата си. Обърна се да си върви, но забеляза на гърба му още една, значително по-малка рана, която също беше възпалена. Опипа я внимателно и Вулфгар се сви от болка. Когато обърна глава към нея, в очите му се четеше такова отчаяние, че Айслин не издържа и се засмя.
— Няма да я обгарям, успокойте се. Само леко минаване с ножа и малко мехлем.
Зае се да обработи и втората рана, когато леко почукване на вратата я стресна. В спалнята влезе Керуик, понесъл част от нещата на Вулфгар. Айслин вдигна очи за миг, ала побърза да сведе глава към гърба на норманина, за да не смущава годеника си.
Вулфгар внимателно изгледа младия мъж, който нареждаше дрехите в малкия скрин край леглото. Керуик спря за миг, ала при вида на извърната глава на Айслин побърза да излезе, без да е казал нито дума.
— За какво ми е сбруята! — изръмжа Вулфгар. — Суейн, отнеси я долу и се погрижи да не ми доведат в спалнята и самия Хън!
След като мъжът от севера затвори вратата зад гърба си, Айслин посегна към таблата с билките и понечи да излезе.
— Останете, демоазел — заповяда Вулфгар.
Младата жена се извърна към него и зачака. Рицарят с усилия се надигна и внимателно пристъпи с ранения крак. Когато се увери, че може да стои прав, навлече през глава ленената риза и блъсна капаците на прозореца. После се извърна и внимателно огледа обляната от слънчева светлина стая.
— Тук ще бъде моята спалня — заяви хладно той. — Погрижете се нещата на майка ви да изчезнат и всичко да бъде основно почистено.
— Простете, милорд — произнесе подигравателно Айслин — ала къде ще заповядате да ги отнеса? Може би в кочината на английските свине?
— Коя е вашата спалня? — попита той, без да обръща внимание на горчивата подигравка.
— Стаята отсреща, стига да не са ми отнели и нея.
— Тогава отнесете там вещите й, Айслин — каза Вулфгар и срещна святкащите й от гняв очи. — И без това от днес нататък стаята ви няма да ви трябва.
Айслин пламна от срам при този нагъл намек. Избягна погледа му и зачака да бъде освободена. В стаята се възцари тишина. Чу се само как Вулфгар се раздвижи и разрови жаравата в камината. После затвори капака на раклата и внезапно грубият му глас прозвуча съвсем близо до нея:
— Какъв ви е този мъж?
Айслин се дръпна като опарена и смутено го изгледа.
— Говоря за Керуик. Какъв ви е той? — Почваше да става нетърпелив.
— Никакъв! — процеди през зъби тя.
— Но го познавате, нали! Той също ви познава.
Айслин възвърна част от самообладанието си.
— Разбира се. Той беше господар на Крейгън и често се срещахме със семейството му. Пък и търгувахме едни с други.
— Вече не му остана нищо за търгуване. Загуби и титлата си. — Сивите очи я пронизваха. — Появи се едва когато селището се беше предало. Когато му заповядах да се покори, веднага захвърли меча си на земята и се обяви за мой роб. — В гласа му прозвуча неприкрито презрение.
Айслин отговори спокойно, възвърнала почти цялата си обичайна сигурност.
— Керуик е по-скоро учен, отколкото воин, макар че баща му го обучи в рицарските изкуства. Все пак се би смело на страната на Харолд.
— Обаче загуби ума и дума при вида на избитите селяни. Никой от норманите не би могъл да го уважава.
Айслин сведе очи.
— Той е с нежна душа, а хората отвън бяха негови приятели. Обичаше да разговаря с тях, възпяваше в рими тежката им участ. Видял е много мъртви, откак норманите нахлуха в страната ни.
Вулфгар сложи ръце зад гърба си. Грамадната му фигура изглеждаше заплашителна.
— А какво стана с онези, които не загинаха? — осведоми се той. — Колко избягаха и успяха да се скрият в гъстите гори?
— Не съм чула нищо за тях — отговори почти искрено Айслин. Беше забелязала няколко мъже, които навлязоха в блатата след смъртта на баща й, ала не знаеше имената им, нито пък дали са останали живи.
Вулфгар протегна ръка и докосна една от златните къдрици. Колко прекрасна беше копринената им мекота… Очите му жадно я поглъщаха. Айслин усещаше как волята й се стопява като сняг на слънце. Усмивката, която озари лицето му, показа, че е прозрял играта.
— Значи не знаете кои са избягали? — продължи развеселено той. — Все едно. Мъжете ще се върнат и ще се подчинят на новия си господар — също като вас.
Ръката се спусна към рамото й и я притегли към мощното му тяло.