Когато се смрачи, двамата се озоваха отново в разрушеното селище. Айслин не можа да издържи и с плач се отпусна на земята. Рицарят бързо се приведе и й помогна да се изправи на крака. Обгърна я със силните си ръце, притисна главицата й до мощните си гърди и нежно замилва косата й.
Този път Айслин рухна под товара на нещастието си. Куражът я напусна и цялото й тяло се разтърси от силни хълцания. Дълго лежа в ръцете му, неспособна да се овладее. Когато се поуспокои, Вулфгар я отнесе в една разрушена къща и нежно я положи край стената.
С големи усилия успя да запали огън, за да ги пази от студа на настъпващата нощ. Западният хоризонт се освети в яркочервено, после синкавите нощни сенки забулиха небесния свод, обсипан със студено блещукащи звезди.
Вулфгар често поглеждаше към Айслин, която се взираше с празни очи в пламъците. След малко коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. Виолетовите очи потърсиха неговите. В тях беше изписана такава мъка, че закаленият в битките воин потрепери.
— Ах, Вулфгар — пошепна едва чуто тя, — как ще си върнем детенцето…
Крехката й фигура отново се разтърси от плач. Вулфгар я вдигна на ръце и я настани в скута си.
— Никога не съм разбирал какво означава любовта — започна задавено той. — Затова пък отлично знам какво е болка. Така и не успях да изтръгна от студеното сърце на майка си поне малко нежност. Сърцето на баща ми внезапно се отвърна от мен и обичта му се превърна в омраза. Затова досега пестях любовта в сърцето си, както стар скъперник пести златото си. Днес обаче чувствам как сърцето ми прелива от любов, която изгаря вътрешностите ми…
Айслин внимателно се вслушваше в думите му. Сивите очи днес бяха кротки и невинни като на дете, което безгрижно и с радост се отваря към света.
Мъжът посегна и с нежност отмахна медночервената къдрица от лицето й.
— Ти си първата ми любов, Айслин — прошепна дрезгаво той. — Нека те утеша, сърце мое. Вземи онова, което ти давам, и го пази завинаги. Твой съм с душа и тяло. Носи моята любов в себе си, както носеше детето ни. Когато трябва, ми я поднеси с весело сърце, за да й се радваме и двамата. Предавам живота си в твои ръце, любима. Твоя е ръката ми, която стиска меча, твои са и очите, и сърцето ми.
Лицето на Айслин се озари от неземна усмивка.
— Ще имаме много синове и дъщери и никой няма да се съмнява кой е баща им…
Айслин обгърна с ръце врата му и през плач проговори:
— Обичам те, Вулфгар! Дръж ме в ръцете си — завинаги. Сгуши се на гърдите му и нежно помилва коравите ръце.
— Нека продължим пътя си — помоли след малко тя. — Не мога да прекарам нощта тук. Да се върнем у дома. В Даркенвалд ще се почувствам по-добре.
— Разбира се — съгласи се мъжът и угаси огъня.
Когато се запътиха към вързаните наблизо коне, младата жена жално проговори:
— Не ми се вярва, че някога ще яздя с някогашното удоволствие. — И с болезнена гримаса потърка изранената си задница.
Вулфгар замислено я изгледа.
— Когато отидох да пия вода на реката, открих нещо интересно. Сигурен съм, че ще се зарадваш. Ела с мен.
Взе ръката й, а с другата поведе конете. Спря под върбите и раздели увисналите над водата клони. В реката се полюшваше грубо издялана рибарска лодка.
Мъжът се поклони като пред кралска особа.
— Заповядайте в лодката, милейди. — Забеляза смаяния й поглед и усмихнато допълни: — Тази рекичка се влива в потока, който тече през блатото на Даркенвалд.
Айслин се усмихна с нежна благодарност и пое протегнатата ръка. Нямаше нищо по-хубаво от това да не се друса вече върху твърдото седло. Вулфгар свали сбруята и седлата на двата коня и постави едното в средата на лодката, за да служи като възглавница на Айслин. После я уви с дебелата си наметка и улови греблото. Скоро лодката се понесе по течението.
Времето сякаш замря. Айслин потъна в неспокоен сън. От време на време се стряскаше и скачаше с плах вик. Ала равномерното вдигане и отпускане на греблото и плясъкът на водата скоро я приспиваха и тя с доволна въздишка се отпускаше отново на дъното на лодката.
Норманинът не преставаше да мисли за изчезналото дете. Тъкмо се беше научил да го обича, когато безмилостната съдба го изтръгна от ръцете му. Светлочервената косица беше непрекъснато пред очите му. Доволното бебешко гукане отекваше като стон в ушите му. Заби ожесточено греблото във водата, за да се избави от натрапчивите мисли.
На зазоряване забелязаха първия предвестник на родните места — стар дъб, който се издигаше на малък хълм, в подножието на който се намираше Даркенвалд. На съседния хълм скоро се провидяха стените и сградите на новопостроената крепост с почти завършената главна кула.