Най-после килът заскърца в крайбрежния пясък и Вулфгар скочи в плитката вода, за да издърпа лодката на брега. Пренесе на сушата сънената Айслин и внимателно я сложи да стъпи на земята. После пое по тясната пътека, без да изпуска ръката й. Припомни си едно друго ноемврийско утро, когато препускаше по същата тази пътека на гърба на Хън. Внезапно между върбите и тръстиките пред погледа му изникна прекрасно момиче, къпещо се в студената вода на потока…
Айслин с въздишка вдигна глава към мрачния ден, толкова съзвучен на настроението й. Всичко в нея беше сиво и празно. Не знаеше как ще понесе вида на празната детска люлка. Все пак, когато видя родния дом, неволно забърза напред. Вулфгар отвори тежката порта и я пропусна да влезе.
Двамата застанаха смаяни на прага. Въпреки ранния час залата беше пълна с хора, които очевидно ги очакваха. Болсгар и Суейн разговаряха на висок глас с Милбърн и Гоуейн. Керуик седеше на креслото пред огъня и Хайлан тъкмо му поднасяше топло мляко. Майда се беше свила в ъгъла с гръб към останалите и изглеждаше потънала в мислите си. Нищо не напомняше, че само преди няколко дни в залата е имало кръвопролитна битка и че господарите и малкият им син са изчезнали. Едва когато Айслин и Вулфгар пристъпиха към огъня, Болсгар ги забеляза и се надигна с радостен вик.
— Ето ви най-после — засмя се широко той и разпери ръце. — Добре дошли! Добре дошли! Постът отдавна ни съобщи, че се приближавате. — Огледа внимателно Айслин и успокоено добави: — Радвам се, че онзи подъл негодник не е успял да ви причини зло, дъще. — Обърна се към Вулфгар и въпросително вдигна вежди. — Надявам се, че най-после сте сложиш край на жалкия му живот?
Вулфгар замислено заклати глава. Викингът сърдито скочи от стола си и гръмкият му глас изпълни залата:
— Какви са тия работи? Вие младите май не сте в състояние да свършите нищо сами. — Изсмя се и затупа Болсгар по рамото. — Пак ще се наложи двамата старци да възседнат старите кранти и да доведат нещата до добър край.
Вулфгар безпомощно местеше очи от единия към другия, без да може да ги прекъсне, за да изясни какво е станало. Болсгар отговори през смях:
— И аз така мисля, стари друже. Но все пак е по-добре да не разчитам много на вас, защото веднъж вече ми отказахте помощта си. Точно когато най-много се нуждаех от нея…
Суейн отметна глава назад и избухна в смях.
— Стар саксонски боен жребец — ето какво си ти, Болсгар! Не разбра ли, че си имах достатъчно работа с оня побеснял жребец, който непрекъснато се качваше по кобилите на Рейнър?
Най-после дойде време за обяснения.
— На сутринта, след като се разделихме, още спях, когато ме събуди влажна конска муцуна — започна Суейн. — Отначало го възприех като целувка от нежна женска уста, ала скоро видях, че над главата ми се е надвесил огненият ви жребец. Метнах се на седлото и препуснах след конете, които Рейнър беше изоставил при бягството си. За съжаление бяха все кобили и вашият лудньо не можа да устои на изкушението. Едва не ме уби — завърши със смях той и посочи ухиления Болсгар. — А старият саксонец твърди, че не съм му помогнал.
— Извинението ви няма никаква тежест — изръмжа Болсгар. — Нали видяхте в какво положение бях изпаднал…
Вулфгар въпросително изгледа стария си баща.
— Какво се е случило, сър?
Старецът равнодушно вдигна рамене.
— Всъщност нищо особено. Някой беше забравил да си вземе едно нещо и…
Суейн гръмко се намеси и Вулфгар не можа да разбере нищо.
— Кажете най-после какво стана с Рейнър! Сигурно е успял да избяга с Гуинет през северната граница.
— Не — проговори мрачно Вулфгар. — Двамата се избиха взаимно.
Болсгар тъжно поклати глава.
— Бедното ми момиче… Дано най-после е намерила покой.
В залата се възцари потискаща тишина.
Айслин се облегна на рамото на Вулфгар и ръката му побърза да я подкрепи. Най-после си беше у дома. Всичко тук й беше познато още от детски години, ала днес залата беше пуста и студена. Очите й търсеха само едно. Спряха за миг върху Керуик и Хайлан, които бяха преплели ръце, минаха покрай Мидред и Хлин, които приготвяха закуската, и най-после спряха върху Майда, която продължаваше да клечи безучастно в тъмния ъгъл. Ала не намериха онова, което би ги изпълнило с живот…
Суейн се покашля и прекъсна мълчанието.
— Погребахме с почести стария Бюфон.
— Вярно е — засмя се Милбърн, — въпреки че тъгата на Суейн беше доста необичайна…
— Така е — потвърди Болсгар. — Запасите от вино и бира чувствително намаляха.
— Направил го е, за да почете паметта на дългогодишния си верен другар — промърмори Вулфгар в защита на приятеля си. После мрачно се обърна към него: — Починете си добре, защото утре рано тръгваме да търсим една саката старица.