— Какво ви интересува тази вещица? — изфуча сърдито Болсгар. — Ще измъкне и последния грош от кесията ви.
Вулфгар изненадано го изгледа.
— Нима я познавате? — попита с надежда той.
Айслин страхливо се вкопчи в ръката на стария рицар.
— Ами… Трябваше да изтъргуваме нещо — отговори уклончиво Болсгар. — Продаде ми един малък вързоп. Пазарихме се цял час и едва не я ударих. Най-после й връчих пълна шепа сребърни монети и дискретно й показах острието на меча си.
— За какво говорите? — попита, все още не проумявайки, Вулфгар. — Какъв е този вързоп?
Болсгар не успя да се въздържи и избухна в смях. Обърна глава и извика:
— Майда!
Старата жена трепна и бавно обърна глава.
— Дайте тук вързопчето! Дайте ми внучето чувате ли!
Айслин високо изпищя. Вулфгар продължаваше да се взира недоверчиво в баща си.
Майда се надигна и поднесе в ръцете на дъщеря си увитото в кожа дете. Златночервените косички стърчаха на всички страни, устенцата нежно бъбреха нещо на своя детски език. От очите на младата жена потекоха горещи сълзи. Сграбчи малкия си син и нежно го притисна до гърдите си. Зацелува като безумна лицето и ръчичките му, после се завъртя в кръг и го вдигна високо над главата си. Брюс недоволно захленчи.
— Недейте така, скъпа — намеси се усмихнато Вулфгар. — Ще го задушите от любов.
— О, Вулфгар! Вулфгар! — шепнеха щастливо устните й.
Мъжът се усмихна с преливащо от нежност сърце. Тежък товар падна от душата му. Посегна към детето и го вдигна високо над главата си. Този път Брюс избухна във весел смях. Майда сърдито изграчи от ъгъла си:
— Малкият не бива да проклина деня, в който сте го създали. Бъдете по-внимателен с внука ми!
Вулфгар я изгледа смаяно. Защо старицата се осмеляваше да му говори с такъв тон? И защо внезапно му заявяваше, че е баща на детето? Лудостта ли я беше обзела отново? Вгледа се внимателно в лицето й и още по-смаян откри в него нова красота и решителност. Белезите от норманските юмруци бяха изчезнали, а погледът на сините очи беше свободен и естествен. Приликата с дъщеря й се беше върнала и Вулфгар си каза, че тъща му е много красива жена.
— Защо твърдите, че съм баща на внука ви?
— Разбира се, че си му баща — намеси се весело Болсгар. — Както аз съм твой баща — завинаги!
Вулфгар напълно се обърка. Старият рицар издърпа пеленките на Брюс и разголи дупето му. От лявата си страна момченцето имаше голяма червеникава бенка.
— И аз имам същата — обясни гордо той. — Трябва да ми повярваш, защото нямам никакво намерение да си свалям панталоните пред теб. — Ухили се още по-широко и добави: — По пътя трябваше да сменя пеленките на Брюс и тогава открих доказателството. Ти си мой роден син, а той е твой…
Смущението на Вулфгар още повече нарасна.
— Но аз нямам такава бенка…
— И баща ми нямаше — отговори невъзмутимо Болсгар. — Затова пък дядо я имаше на същото място. Всеки, който я има, я предава на внука си.
— Преди смъртта си Гуинет призна, че съм ваш роден син — промърмори смутено Вулфгар. — Мама й се е изповядала, преда да умре. Тя и Фолсуърт били деца на любовника й.
— Може би не биваше толкова често да я оставям сама — въздъхна с тъга Болсгар. — Ала все ме теглеше към бойното поле. Само аз съм виновен за униженията, които търпяхте през всичките тези години.
Вулфгар сложи ръка на рамото му и най-сетне свободно се усмихна.
— Е, нищо чудно да изгубя благоволението на Вилхелм, но поне си върнах бащата.
Брюс любопитно се взираше в двамата мъже и жадно смучеше юмручето си. Майда пристъпи напред и нежно погали розовите му бузки.
— Никога не съм се съмнявала, че е ваш — промълви плахо тя и вдигна очи към зет си. — Как така не разбрахте, че дъщеря ми е девствена, след като преспахте за първи път с нея?
— Какво говорите? — изуми се Вулфгар. — Нали Рейнър…
Майда весело се засмя.
— Онзи нещастник умееше да надига чашата, но не успя да направи нищо друго. Само дето се хвалеше с деянията си. Нали, дъще?
— Мамо! — изплака Айслин.
Майда измъкна от колана си торбичка и триумфално я размаха пред очите на дъщеря си.
— Какво е това?
Айслин внимателно огледа торбичката и лицето й просия.
— О, мамо, как можахте да направите това! — пошепна щастливо тя.
Вулфгар местеше смутен поглед от едната към другата.
— Какво е това, Айслин? — попита несмело той.
— Приспивателно, скъпи — отговори през смях тя.
— Точно така — обади се отново Майда. — В нощта, когато Рейнър я повлече към спалнята, сипах малко от билката във виното му. Исках да го изпие само той, но негодникът принуди Айслин да опита от виното. Бях се скрила в най-тъмния ъгъл на покоите си. Рейнър се опита да я насили. Разкъса дрехите й, хвърли я на леглото и се просна отгоре й… Ала преди да е направил каквото и да било, билката подейства и той заспа. С него заспа и момичето ми — в мръсните му ръце. Събудих я на разсъмване, за да избягаме. Много ми се искаше да го убия — добави равнодушно тя, — но хората му щяха да обвинят Айслин, а аз трябваше да й спестя тежката участ.