— Даш ще дойде тази вечер, мамо — пълните със сълзи очи се взираха в нея, толкова тъжни, че на Елизабет й се прииска да умре, вместо да продължи да ги вижда.
— Миличка… — какво би могла да й каже? Как би могла да й обясни, че дори да е разбрал, че са живи, Даш Синклер нямаше да дойде за тях, да не говорим, че враговете им отново бяха само на няколко часа разстояние зад тях.
Последното нападение не бе най-лошата случка за дългите месеци, през които бягаха, но беше едно от най-тежките. Мъжът ги чакаше. Ако Елизабет не бе заключила вратата на мазето зад тях и ако не бяха открили бързо прозореца, сега щяха да бъдат мъртви. Този път обаче един куршум уцели бедрото й, а след това си поряза китката на счупения прозорец. Младата жена беше слаба и гладна. Но се страхуваше, че ако похарчи още пари за храна тази вечер, по-късно нямаше да има достатъчно средства, за да купи нещо за ядене на Каси.
Някакво движение от страна на човека, който все още стоеше до вратата накара главата й да се надигне. Внезапно я завладя чувство на паника, когато хладните му кафяви очи срещнаха нейните. Лицето му беше диво и съвършено — ъгловато, перфектно за воин. Или може би убиец. Възможно ли бе враговете на Дейн да се бяха уморили да опитват да свършат работата сами?
Точно когато Елизабет си го помисли, той тръгна към тях. Мъжът не просто вървеше, той се плъзгаше. Гладки мощни мускули играеха под ризата и дънките му, приближавайки го с всяка изминала секунда. Когато достигна до тях, ръката му се раздвижи, протягайки се бавно зад гърба му.
Елизабет застина уплашено, готова да скочи през масата, за да прикрие Каси, ако мъжа извади пистолет. Мили Боже! А сега какво? Бяха в капан. Не можеха да избягат, нямаше къде да се скрият.
Устните на непознатия се разтеглиха в усмивка, сякаш можеше да прочете мислите й. Но той не извади пистолет, а намачкан лист хартия. Жената го гледаше, сърцето й биеше учестено, а страхът сякаш прогори дупка в корема й, но някакво странно, необяснимо желание стопли бедрата й. Мъжът спря до масата, погледна надолу към нея, след това към Каси. Елизабет насочи поглед към дъщеря си и видя разширените й очи и бледите бузи.
— Каси — проговори тихо той, подавайки й хартията. — Получих писмото ти.
Елизабет усети как светът й се разтърси, когато момиченцето прошепна името му:
— Даш?
Това е невъзможно, каза си тя. Този човек не можеше да е Даш Синклер. Не можеше наистина да ги е намерил.
Не бе възможно дори да знае, че имат нужда от помощ. И все пак, ако не е той, кой друг би могъл да бъде?
Мъжът погледна Елизабет.
— Яла ли си?
Тя успя само да поклати глава. Мили Боже! Не може да бъде! Това беше някакъв номер. Младата жена повдигна писмото от масата и го разтвори.
„Знам, че сигурно имаш много други момиченца, които да обичаш. Мама казва, че сигурно си женен с деца и не се нуждаеш от нас. Но аз имам нужда от теб, Даш. Моля те, помогни на мен и на мама, преди лошите хора да ни хванат отново.“
Как бе успяла Каси да изпрати това писмо без знанието й? Тя се втренчи в дъщеря си, едва възприемайки факта, че момиченцето говори с непознатия — един опасен непознат, със студени очи, който твърдеше, че е войникът, с когото си бе кореспондирала.
Страните на детето сега пламтяха. От големите й сини очи бликаше надежда, когато страхът бавно бе изместен от щастие.
— Ти дойде, Даш — Каси се хвърли в големите му ръце, дребничкото й тяло изглеждаше крехко и безпомощно до гърдите му. Изражението на младия мъж обаче се напрегна от някакво неопределено чувство, докато ръцете му се обвиваха около нея.
Даш Синклер. Самата Елизабет бе харесала името му, но го бе изтласкала от съзнанието си, с изключение на няколкото пъти, когато Каси бе писала на ранения войник. Още тогава той бе нахлул в сънищата й. Тя обаче не споделяше убежденията на Каси, че един ден Даш ще дойде на бял кон, за да ги спаси, че един ден той ще закриля и двете им. Елизабет беше възрастен човек. Не вярваше в приказки за феи, макар че се опитваше да запази вярата на дъщеря си, възможно най-дълго.
— Яж, Каси — мъжът остави детето обратно в стола му и посочи повелително към храната.
Изненадващо, един пържен картоф изчезна незабавно в устата й. След това още един. Въпреки благодарността си, че Каси яде, Елизабет не успя да сдържи малката искра от ревност. Момиченцето отказваше да се храни заради майка си, но го правеше заради един непознат.