— Мак — извика той към застаряващия закръглен мъж зад бара. — Искам два чийзбургера и две млека.
Елизабет поклати глава.
— Не… — знаеше, че едната порция е за нея.
— Благодаря ти, Даш — Каси отпусна глава на рамото му, докато дъвчеше уморено хамбургера си. — Мама беше гладна. Не яде и вчера. Но аз знаех, че не трябва да се тревожа. Знаех, че ще дойдеш. Знаех го, Даш.
Глава 2
Даш едва сдържа тътнещото си ръмжене, когато Каси се облегна на него. Вдигна ръка и я обви около крехките рамене, поглеждайки към майка й с решителност, която се молеше тя да приеме.
Чувството му за притежание към тях двете само бе станало още по-силно и по-дълбоко през месеците, в които ги бе търсил. С всеки неуспех, с всяко ново осъзнаване на опасността, която ги дебнеше, решителността му нарастваше. Сякаш допълнителното ДНК, което притежаваше в тялото си, виеше той да предяви претенциите си по начин, който го свари неподготвен. А той не обичаше да бъде неподготвен. Но приемаше отговорността към тези две невинни същества така естествено, че дори не си помисляше да го поставя под въпрос.
Усещаше силата на Елизабет. В изпънатите й рамене, в борбения блясък в уморените й сини очи. Жената не му се доверяваше и със сигурност не вярваше, че е този, за когото се представя. Но Даш бе очаквал това. Бе очаквал съпротивата й. Знаеше, че няма да може да я победи лесно.
А и не искаше тя да бъде лесна, осъзна младият мъж. Елизабет беше силна жена, а доминиращите му инстинкти биха потъпкали грубо всяка жена, която не е. Тя трябваше да се научи как да стои до него, кога да се отдръпва и кога да му позволи той да поеме бремето, паднало на плещите й. Трябваше да се научи как да споделя тежестта, вместо да я носи цялата върху крехките си рамене, както бе свикнала да прави до сега.
Внимавайки с малката главичка, сгушена сега в гърдите му, Даш бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. Отвори го и го остави между себе си и Елизабет. В единия джоб беше разрешителното му за шофиране, а в другия — военният му документ за самоличност, и двете лесно можеха да се видят.
Мъжът я наблюдаваше, докато тя проучва документите, след което вдигна очи, извивайки едната си вежда подигравателно. Беше куражлийка, трябваше да й го признае. Не приемаше нищо за чиста монета. Нито писмото, нито документа за самоличност.
Погледът й са насочи отново към дъщеря й. Каси се бе свлякла към него, а крехкото й телце бавно се отпускаше. Даш усети как тя се потапя в топлината на тялото му през тънкия й пуловер.
— Яж, Каси, след това можеш да поспиш.
— Да, мамо — момиченцето бе съвсем изтощено и това го вбеси.
Майката и дъщерята изглеждаха така, сякаш са прекарали твърде много дни без сън или истинска храна. Лицата им бяха бледи, а очите им прекалено блестящи от нерви и страх.
— Дойдох да помогна, Елизабет — каза й Даш, като върна портфейла си на мястото му, виждайки едрия сервитьор, който тръгна от бара, носейки чиниите с храната. — Нахрани се, след това ще го обсъдим.
Мъжът се опита да звучи успокоително. Опита се да не изглежда застрашително, но знаеше, че това е като да се опитва да скрие слон под одеяло. Даш беше опасен, когато бъде посрещнат по неправилен начин. Изключително опасен, ако ситуацията го изисква, както в този момент.
Мак, това име бе изписано на табелката на мъжа, работещ в заведението, остави чиниите, отрупани с храна на избелелия плот на масата. Когато го направи, ръкавът на бялата му тениска се повдигна, разкривайки татуировка на Специалните части. Даш запомни тази информация за момента. Щеше да се нуждае от някой, който да ги прикрие, когато си тръгнат. С малко късмет, можеше да получи помощ от този мъж.
— Ти си много деспотичен — промърмори Елизабет, като се загледа надолу в храната.
Даш беше достатъчно близо, за да види как устата й се напълва със слюнка. Точно както можеше да види как гордостта й води борба с желанието й.
— Просто реалист — сви рамене той. — Ако не ядеш, няма да можеш да се бориш, скъпа. Кое е по-важно? Гордостта или здравето ти? — Или дъщеря ти. Тези думи обаче остави неизречени.
Даш знаеше колко е важно детето за нея. Тя бе успяла да победи, когато шансовете й бяха нулеви, бе се справила с една ситуация, в която много мъже биха се поколебали как да постъпят, за да спаси малкото си момиченце. Той не се гневеше на гордостта, която видя да проблясва в очите й, но тя щеше да яде.