И Елизабет го направи. Даш ядеше своята порция, като я наблюдаваше внимателно, докато тя не изяде повече от половината от огромния сандвич и започна картофките. Млякото бе изпито с удоволствие, трептенето на миглите й я издаде, че му се наслаждава. Сякаш бе минало много време, откакто го бе вкусвала.
Даш се запита дали тя ще изпита същото това удоволствие, ако я докоснеше и галеше по начина, по който си бе фантазирал през последните месеци. Колкото повече се доближаваше до нея, толкова по-подробни бяха мечтите му, а желанието му да я притежава ставаше още по-свирепо. Желаеше я с глад, какъвто не бе познавал никога преди. Но първо трябваше да ги успокои и да ги отведе на безопасно място. Нямаше да свали гарда си, докато не постигнеше това. А за да го направи, щеше да се наложи да шофира в една от най-тежките снежни бури на века.
Даш внимателно държеше под око паркинга през прозореца зад жената, за да се увери, че никое друго превозно средство не пристига. Имаше редица от камиони на мили надолу по междущатската магистрала заради снежната буря, а пухкавите бели снежинки изглежда нямаха намерение да спират скоро. Репортажите по новините обещаваха страхотна снежна буря, което означаваше, че Даш не разполага с много време да стигне до някое по-безопасно място.
За щастие, единият от мъжете, с които се бе сражавал в Близкия изток, притежаваше къща само на няколко часа път от тяхното местоположение. Даш се бе свързал с него по мобилния телефон, преди да напусне града, и знаеше, че той и семейството му го чакат.
В продължение на години, Синклер бе воювал заедно с колегите си — войници, предпазливо поддържайки дистанция, държейки изкъсо юздите на желанието си да се сближи с останалите. Беше се притеснил, че човекът ще се извърне от него, като разбере, че има нужда от помощ. Но за негова изненада, срещна добър прием. Имаше доста път пред тях и Даш още не беше сигурен, че крайната им цел ще осигури убежището, което се надяваше да даде на Елизабет и Каси. Но поне знаеше начина, по който да стане по-лесно.
Първо, трябваше да я изкара от ресторанта. А тя не изглеждаше особено готова да му се довери.
Докато се хранеше, мъжът позволи на малката Каси да се отпусне отстрани на него, гледайки майка й. Нежното й лице беше елегантно — тънко, решително, малко носле, което се закръгляше леко на върха, намекваше за игривост, която тя бе принудена да зарови вътре в себе си; големи сини очи, високи скули и нежни розови устни, които Даш можеше да си представи как целува.
— Благодаря за храната — Елизабет най-сетне бутна чинията си настрани, спирайки поглед върху Каси.
Тя беше заспала облегната на Даш, слабото й дребничко тяло бе напълно отпуснато на него. Мъжът погледна към чинията й. Подобно на майка си, момиченцето не бе успяло да довърши храната си, но бе изяло достатъчно, за да го задоволи. Достатъчно, за да му помогне да спи през дългото пътуване.
— Тя е толкова изтощена — Елизабет въздъхна и прокара уморено пръсти през дългата си заплетена тъмнокестенява коса. Беше боядисана. Даш знаеше, че копринените кичури би трябвало да имат дълбокия лъскав цвят на тъмен кестен, меки и блестящи със златистокестеняви кичури. Сега изглеждаше тъмна, не мръсна, а изтощена, каквато бе и самата Елизабет.
— И двете сте изморени — той се опита да запази гласа си тих, да сдържи дивото ръмжене, което продължаваше да се надига в гърлото му, правещо гласа му дрезгав, груб, но не успя.
За съжаление, помисли си Даш, аз съм това, което съм, какъвто съм създаден. Беше суров, властен и много рядко позволяваше някакви безразсъдни постъпки. Елизабет трябваше да разбере, че единствено той, можеше да им гарантира сигурността, от която тя и детето й се нуждаеха. Той нямаше да приеме нещо по-малко.
— Идваш с мен, Елизабет. Ти и Каси — мъжът я погледна решително, виждайки как очите й се разширяват. — Знам, че си ранена и прекалено изтощена, за да продължиш по този начин. Дойдох да ти помогна.
Тя се отпусна назад, притискайки се към задната част на барплота, докато го гледаше предпазливо. Даш можеше да види борбата, която се водеше вътре в нея, желанието да се довери, страхът. Елизабет бе предавана толкова много пъти, за да приеме спокойно предложението му. Но той нямаше да й даде избор.
В момента жената, подобно на Каси, бе повече от шокирана от всичко случващо се. Неотдавнашното им бягство бе на косъм и Даш знаеше, че страхът още пулсира във вените й. От време на време тялото й се разтърсваше от леки тръпки, но той виждаше, че тя упорито се бори да ги усмири, да поддържа впечатлението, че е силна.