— Оценявам жеста…
Даш изсумтя и се намръщи силно.
— Не казвай нищо, което ще се наложи да преглътнеш по-късно, Елизабет — предупреди я, запазвайки гласа си заповеднически. — Докато се опитвах да ви открия през последните шест месеца, научих точно срещу какво сте изправени — мъжът мразеше начина, по който лицето й побеля и неспокойния поглед, който засили сенките в очите й. — Не можеш да се бориш с това сама. Знаеш го.
Очите й се насочиха към Каси и Даш видя как се навлажниха от сълзи. Тя стисна устни здраво, а ръцете й се свиха в юмруци върху лекьосаната повърхност на масата.
Бяха малки, деликатни ръце, с дълги изящни пръсти. Ръце, за които един мъж би убил, за да почувства по тялото си. Даш умираше за докосването им. Да разбере дали жената отговаря на наркотичните мечти, които той още си спомняше ясно.
— Нямам избор — гласът й бе пресипнал, глух. — Не мога да поема риска, господин Синклер. Не те познавам. Нямам ти доверие.
Това не бяха празни думи. Много пъти бе познала предателството. Беше се борила прекалено дълго, за да се предаде точно сега и просто да остави някой друг да поеме отговорността. Което е добре, каза си Даш. Щеше да й позволи да се бори, колкото гордостта й изискваше, но накрая, той щеше да спечели.
Даш позволи на една усмивка да извие устните му.
— Не те моля за доверието ти или за позволение, Елизабет. Просто посочвам факт. Трябва да заведа теб и Каси някъде на безопасно място, след това можем да помислим как да се погрижим за проблема.
Ако лицето й можеше да пребледнее повече, то след думите му наистина щеше. Даш знаеше, че тя се е опитвала неведнъж да отиде при властите, да намери начин да направи това, което е правилно. Но дори тези, които се клеха да пазят правата на невинните, бяха само хора. Тези, които не можеха да бъдат подкупени, биваха убивани. И той знаеше, че за нея смъртта на тези, които са се опитали да помогнат, тежи на собствената й съвест.
— Веднъж отидох в полицията — каза Елизабет горчиво. — Няма да повторя тази грешка — всички офицери там я бяха предали. Началникът, сам по себе си, бе отговорен за това. Някои от следователите все още я издирваха, неразбиращи какво я е накарало да избяга. Знаеха само, че е в беда. В беда и че е приятелка. Елизабет бе израснала заедно с някои от служителите в малкия град, в който бе родена. Те не можеха да й помогнат, но Даш знаеше, че той може.
Малкият град в Южна Калифорния беше дом също и на един наркопласьор. Много могъщ наркопласьор, който бе готов да плати за защитата, от която има нужда. За съжаление, Дейн Колдър бе направил грешката да пресече пътя на този човек. Тогава, в опит да спаси себе си, той се бе опитал да продаде малкото си момиченце на извратеното копеле.
Дейн сега се пържеше в ада, благодарение на куршума на дилъра, който го бе застигнал пред очите на Каси. След това, мъжът възнамерявал да отведе детето със себе си. Без съмнение, то нямаше да оцелее дълго.
За щастие, Елизабет по някакъв начин бе усетила, че трябва да провери дъщеря си, и чувайки изстрелите, ужасена видяла как Каси бива заключена в една от спалните, докато изхвърлят тялото на съпруга й. Как бе успяла да избяга и да измъкне детето изпод носовете им, Даш не знаеше. Едно бе сигурно обаче — тя го бе сторила и сега двете бяха в по-голяма опасност, отколкото предполагаха.
Терънс Грейндж не беше просто наркодилър. Връзките му с мафията и силната структура, която бе изградил около безшумната си малка империя, простираха пипалата си из целите Съединени щати и няколко държавни агенции. Сега Даш трябваше да намери начин да ги спаси защото, както Елизабет бе разбрала, не бе лесно да се реши на кого може да се има доверие.
— Не съм казвал, че ще пътуваме гладко, а само, че бихме могли — мъжът сви рамене. — Изборът е твой, Елизабет. Можеш да дойдеш с мен и да живееш или да продължиш да бягаш, докато копелетата те заловят и ти отнемат Каси.
Тя силно и дълбоко си пое дъх. Даш знаеше, че тя осъзнава, че в крайна сметка ще се провали. Нямаше връзките и силата да защити себе си и детето си. Беше само една жена и научаваше точно какво значи това.
— И как да знам, че мога да ти се доверя? — попита тя подигравателно. — Не те познавам, господин Синклер, и със сигурност не вярвам, че ще ни преследваш в продължение на шест месеца от чиста добросърдечност.
Даш погледна надолу към Каси. Когато очите му се върнаха отново на Елизабет, той знаеше, че собственият му гняв тлее в дълбините на очите му.