— От кого си откраднал този Хамър? — Елизабет потърка ръце нервно, докато се бореше с умората, пропълзяваща в съзнанието й.
Даш я стрелна с изненадан поглед.
— Не съм го откраднал. Взех го назаем. Наблизо има депо на Армията. Майорът, който отговаря за него ми позволи да го използвам, за да стигна до там, докъдето ми трябва. Няма да го задържаме за дълго.
— Това не е ли доста необичайно? — тя се обърна, облягайки гърба си на ръба на седалката, така че да може да го наблюдава по-отблизо.
Светлините на арматурното табло се отразяваха върху суровото му, примитивно изражение. Даш не погледна към нея, макар че тя изобщо не се съмняваше, че той усеща всяко нейно движение.
Той сви рамене лениво, подкарвайки автомобила по-бързо през сгъстяващия се сняг.
— Не е нормално, но не и точно необичайно. В момента съм в отпуск, но все още съм част от войската. Досието ми говори само по себе си и командирът на депото беше чувал за мен. Не съществува риск в това да ми го заеме.
Тишината отново надвисна над тях. Отвън, светът беше покрит с белота, снегът се трупаше върху големите камиони, паркирани тук и там. За щастие, изглежда повечето хора бяха обърнали внимание на предупрежденията за приближаващата снежна буря и не бяха излезли по пътищата. Досега не бяха преминавали край закъсали автомобили.
— Защо си тук? И какво, по дяволите, искаш от дъщеря ми? — Елизабет не можеше да издържи повече.
Беше уловена като в капан от снежната буря заедно с човек, когото не познаваше и на когото нямаше представа дали може да се довери. Един силен, опасен човек.
Ръцете му се стегнаха на волана.
— Не те лъжа, Елизабет. Дойдох, за да помогна. Получих писмото на Каси в деня, в който се върнах в Щатите. Когато писмата спряха, помолих командира ми да провери — Даш спря за миг, поемайки дълбоко дъх. — Помислих, че нещо вътре в мен умира, когато той ми каза това, което всички смятаха, че се е случило с теб и Каси. Изгубих нещо, което не знаех, че притежавам. Когато дойде последното й писмо, нищо не можеше да ме задържи далеч.
Елизабет чу болката, пулсираща в гласа му, яростта, и това я обърка. Не знаеше какво е писала дъщеря й в писмата си. Каси се бе заклела, че няма да казва на войника за опасността, в която се намира, а на Елизабет сърце не й даде да й забрани да му пише.
Това бе по време на един от редките случаи, когато успяваше да изпрати Каси на училище. Беше купила незаконни документи и едва не бе арестувана. Прекарваше безброй нощи, крачейки из стаята от страх, за да може да присъства на учебните часове отново. Да може детето й да почувства поне малко нормалния живот, докато майка й се опитва да осмисли опасността, в която се намираха.
Учителят бе дал на учениците списък с войници, които не получават писма и разрешително, позволяващо на децата да пишат.
Каси бе развълнувана от името, което си избра.
— Феята каза това, мамо — тя се изкиска, размахвайки листа с името и адреса на него. — Той има хубаво име, мамо. Обзалагам се, че е добър татко.
Каси бе обсебена от идеята за добрите татковци. Татковци, които не удряха малките си момиченца, които не се пазаряха за телата им, а след това биваха убивани пред очите им.
Феята. Елизабет не бе сигурна за нея. Каси започна да говори за феята след убийството на баща й. Елизабет никога не я бе притискала за това. Никога не я бе питала за нея. Точно както елфите и еднорозите, и другите фантазии, които играеха роля в живото въображение на детето. Младата жена нямаше сърце да й отнеме това.
— Не ни дължиш живота си, господин Синклер — тя поклати глава при тази мисъл. — Не мисля, че бих могла да понеса да стана причина за още смърт.
Даш беше силен, решителен човек. Но дори той имаше своите слаби места и нямаше да може да спре един куршум.
— Дължа й повече от живота си — Даш сви рамене най-сетне. — Може и да го дам, Елизабет. Няма да победиш този човек.
Елизабет поклати гласа. Беше уморена и замаяна. Как можеше да се очаква да се бори с него, като сама знаеше колко отчаяно се нуждае от помощта му? Сега живееше само на нерви, а не на ясен ум и добре отпочинало тяло. Нямаше да мине много време, преди да направи грешка, и когато това станеше, тя знаеше, че Грейндж ще бъде там, очаквайки я.
Как дъщеря й бе успяла да намери някой като Даш Синклер, с когото да кореспондира? Какъв инстинкт бе ръководил детето, за да избере неговото име сред всички останали? Каси твърдеше, че е била феята й. Елизабет ужасно се страхуваше, че това е просто още една шега на съдбата, която си играеше и с двама им.