Елизабет светна лампите, докато Даш затвори вратата и тръгна към най-отдалеченото легло. Постави внимателно Каси върху него и дръпна одеялото отгоре й, докато майка й се приближаваше към нея. В ръката си държеше мокра кърпа. Използва я да почисти бързо порозовелите от съня бузки на Каси и малките й ръце. Устните на Даш се разтеглиха в усмивка при вида на това майчинско отношение.
Елизабет изхлузи ботушките на дъщеря си, след това я повдигна леко и придърпа одеялото върху нея. Всичко бе направено много бързо и с пестеливи движения. Даш поклати глава и извърна поглед от тази гледка. Не разбираше майките. Но, по дяволите, той никога не бе имал такава. Беше живял сам през целия си живот.
Тогава си помисли за Каси. Спря в края на леглото и се обърна. Беше оцелял, защото бе жилав. Суров. По дяволите, не искаше тя да бъде такава. Искаше да вижда сладкото, очарователно малко момиченце, което бе спасило живота му с писмата си. Искаше да вижда усмивката й, увереността й. Обвита от майчината любов.
Поклати глава, завъртя се и тръгна обратно към вратата и бурята. Купил бе дрехи и припаси за майката и детето. Неща, от които щяха да имат нужда. Беше влачил проклетите вещи в продължение на месеци, от момента, в който бе осъзнал, че всеки път, когато са били откривани, те са били принудени да бягат едва ли не само с дрехите на гърба си.
Няколко минути по-късно Даш се върна в стаята и веднага видя Елизабет, застанала в отбранителна позиция пред Каси при отварянето на вратата. Мъжът остави голямата чанта, която носеше, на пода и отново излезе. Когато се върна със собствения си багаж, храната и кафето, тя седеше в края на леглото на детето, взирайки се във вратата.
— В чантата има нощници, дрехи и различни принадлежности — той остави торбите с храна на малката маса. — Купих някои неща, когато разбрах, че всичко е било унищожено. Би трябвало да има всичко, от което се нуждаете.
Даш забеляза стреснатия й поглед, когато тя видя твърдия пластмасов съд.
— Нуждая се от бърз душ — мъжът извади служебния си револвер от личната си чанта, висяща на рамото му. — Ако някой дойде на вратата, уведоми ме. В торбата има храна и кафе, достатъчни за всички ни.
Даш не очакваше отговор и не получи такъв. Елизабет просто се взираше в него с големите си тъжни очи, които много приличаха на тези на Каси, сякаш не можеше да определи дали още сънува, или е будна.
Младият мъж изпитваше болка от желанието да я притежава. Не можеше да възпре нуждата, нито можеше да се бори с желанието, надигащо се в тялото му, но поне можеше да държи ръцете, мислите и желанията в себе си. Имаше доста опит в това. Знаеше точно как да го направи. Контрол. Това бе всичко, което му трябваше. Но тези замаяни очи му причиняваха нещо, което караше вътрешностите му да потръпват от болка, толкова непозната, толкова настойчива, с която бе дяволски трудно да се бори.
Погледът на Елизабет попадна на оръжието, докато Даш стоеше там. Неконтролируем пристъп на страх пламна в очите й. Даш не можеше да я вини за това, но го мразеше.
— Ще ви оставя за малко сами — трябваше да избяга от нея. Ако не го направеше, щеше да я докосне. Ако я докоснеше, да спре щеше да се окаже дяволски трудно. А щеше да се наложи да спре. Сега не бе нито времето, нито мястото за това.
Даш пусна телевизора, когато мина покрай него — постоянният шум щеше да запази нервите й спокойни, или поне така се надяваше — след това тръгна към банята. Ако не вземеше душ и не успокоеше собственото си либидо, щеше напълно да полудее. Пенисът му водеше непрестанна битка с разума му. Беше твърд, болезнен, копнеещ за Елизабет. За вкуса й.
Проклятие, уханието на тази жена беше като призив към члена му. Не се бе отпускал изобщо през ужасните часове в ограниченото пространство на Хамъра. Още беше твърд като стомана и по-настойчив от всякога. Не точно състояние, което му носи някакъв комфорт. А изглежда Елизабет дори не го осъзнаваше. Но дори и да го осъзнаеше, мястото и времето не бяха подходящи. Приоритет му бе безопасността на Каси. След това щеше да може да предяви претенциите си към майката.
Даш разтърси глава, докато влизаше в малката баня и затваряше вратата зад себе си, оставяйки я незаключена. Погледна към ключалката и въздъхна уморено. Печеленето на доверие си беше гадна работа.
Елизабет отвори бавно сака, отпусна се на колене и погледна изненадано надолу към съдържанието му. Дрехите бяха чисто нови. Някои имаха дизайнерски етикети, други не. Всички бяха функционални и щяха да бъдат лесни за почистване — задължително условие за едно осемгодишно дете. В сака бяха подредени също и дрехи за нея. Елизабет се изчерви, когато извади чифт дантелени бикини — тип прашки — от грижливо сгънатото съдържание. Бяха нейният размер, но толкова фини и сексапилни, че тя щеше да се срамува да ги носи.