Точно сега самоконтролът му бе невероятно крехък. Единственото нещо, което усмиряваше жаждата му да вкуси разтворените й устни бе мисълта, че Каси спи само на няколко крачки от тях. Факт бе, че ако я вкуси, ще пожелае повече. Много повече.
Очите й се разшириха допълнително, синият им цвят потъмня шокирано, изумено. Странно, но в тях имаше и пламъче на възбуда. За щастие, Елизабет кимна бързо, но нищо не можеше да промени факта, че закръглените й гърди се надигаха и спускаха рязко до неговите. И зърната й бяха твърди. Проклета да е, бяха корави като малки камъчета, докосваха влажните му гърди като точици от изгарящи пламъци под ризата й.
Даш премести ръката си от косата й и улови китките й поотделно. Преди тя да успее да се възпротиви, той обви пръстите на едната й малка длан около пениса си. Нямаше начин да го обхванат напълно — Елизабет имаше малки, деликатни и — о, боже — меки ръце. Стонът му бе задушен, звук на мъчително удоволствие.
— Никога — изръмжа отчаяно, — никога, Елизабет, не опитвай това с мен отново, освен ако не си готова да приемеш последствията. Защото следващия път, ти обещавам, че няма да те пусна да си тръгнеш.
Той отстъпи назад бързо, сърцето му почти избухна в гърдите му при краткото колебание на пръстите й около ерекцията му, когато я освободи. След това тя отдръпна ръката си и я притисна към гърдите си, взирайки се в него, устните й се разтвориха, а очите й потъмняха още по-изплашено, асимилирайки думите му.
— Тръгвай. Веднага — мъжът стисна юмруци, борейки се с желанието си.
Елизабет ахна. В следващия миг се обърна, хвана неуверено дръжката на вратата и избяга от малкото помещение. Даш отметна глава назад и направи гримаса, причинена от нарастващата ярост в слабините му. Проклета да е. Беше гладен за вкуса й.
Той пристъпи отново под душа, дръпна завесата и пусна студената вода. Мамка му. Тази ерекция щеше да го убие.
Глава 5
Трябваше да избяга. Елизабет прекоси мотелската стая, тялото й трепереше от болезнени, пулсиращи тръпки, които дразнеха празнотата между бедрата й. Трябваше просто да вдигне Каси и да избяга. Независимо дали има буря или не. Беше се потопила в нещо, за което се боеше, че ако не внимава ще се удави.
Дори не познаваше този мъж. Тази мисъл изгори сетивата й, когато тя се срина върху единия от двата стола до масата. Не знаеше нищо, с изключение на кратките, загадъчни писма, които той бе изпращал на дъщеря й в продължение на една година. Понякога бяха шеговити, но винаги със сух, ироничен хумор, който караше Елизабет да поклаща глава. Каси обаче, ги харесваше. Тя се смееше и казваше, че Даш просто има проблеми с разказването на приказки, да му даде време и тя ще го научи. И може би, по някакъв начин го бе направила. През последните пет месеца, когато й бе писал, той бе казал много странни неща. Как ароматите на пустинята са различни от тези у дома. Звукът на един хеликоптер. Тихите студени нощи в планините на една земя, която вероятно Каси никога нямаше да види. Незначителни неща. Но не формулирани по начина, по който други мъже биха ги казали.
Или поне никой мъж, когото Елизабет бе познавала или ще познава.
Младата жена се загледа в телевизора. Репортерите отново разискваха историята за невероятното откритие на Котешките породи. Мъжете и жените, които се бяха представили, бяха чудесата на света в момента. Репортажите показваха спасявания на други Породи, няколко Вълчи, но най-вече Котешки. Бяха вече стотици, сега, шест месеца след първото важно разкритие.
Смайващо. Елизабет поклати глава. Жестокостта на човека не спираше да я изумява. Те са били създадени, обучени, а след това преследвани, сякаш тяхната ДНК не ги прави нищо повече от животните, с които са генетично свързани. Като едно съвременно сафари, без да се интересуват от бруталността или ужаса, който извършват, Съвета по генетика бяха направили всичко възможно, за да унищожат своите творения, когато бяха разбрали, че не могат да ги контролират.
И все пак, някак си, вместо да се върнат към дивото състояние, което очевидно бе част от тяхната ДНК, Породите показваха благородство и сила, които им бяха помогнали да преживеят жестокостите.
Елизабет им завиждаше по много начини. Дори женските бяха силни, жилави, обучени да се бият и способни да се защитават. Това я караше да се чувства незначителна, ненужна, а тя мразеше това усещане. Мразеше да знае собствените си недостатъци, собствените си слабости. Ненавиждаше факта, че не иска нищо друго, освен да почувства отново ръцете на Даш около себе си; само за няколко безумни мига да забрави опасностите и болката, и отново да бъде жена.