— Тя се пазари за шоколад. Какво ти обеща в замяна? — Даш видя как устните й се свиха, сякаш се опитва да потисне собствената си усмивка. — Не вярвай на това дете. Тя наистина не знае тайната на Вселената или древни друидски проклятия. Само така си мисли.
По дяволите, не му беше предложила това, помисли си мъжът с прилив на веселие. Но той много добре бе осъзнал, че малкото момиче е много далеч от желанието да получи шоколад. Малката пакостница се правеше на сватовница.
Даш поклати глава, когато Елизабет се изправи на крака, а очите й се присвиха към него.
— Е? — попита любопитно. — Какво е?
Той сви рамене.
— Не мога да ти кажа. Шоколадовите тайни са свещени, да знаеш.
Елизабет изсумтя. За щастие, Каси избра този момент да излезе, подскачайки от банята. Майка й се обърна бързо, за да се погрижи да си измие и подсуши ръцете, след това приглади гъстите детски къдрици и й облече палтото. Каси говореше през цялото време.
— Наистина ли отиваме в ранчо, Даш? — тя го гледаше изумено. — Никога преди не съм била в ранчо.
— Определено ще отидем, Каси — мъжът отвори вратата.
Снегът достигаше два фута и продължаваше да вали.
— Хайде, бърборано — той я вдигна на ръце и започна да си проправя път през снега към Хамъра, разчиствайки пътя за Елизабет, която вървеше зад него.
— Гладна съм, Даш — уведоми го детето, когато той я пристегна с колана на задната седалка, гледайки го с широко отворени очи. — Може ли да си вземем нещо за хапване? Аз искам пица.
Даш погледна към Елизабет, долавяйки изненадата й.
— Нека първо да тръгнем, хлапе — засмя се той. — След това ще видим какво мисли майка ти, че е най-добре.
Даш затвори вратата на Каси, след това отвори тази на пасажера, улови Елизабет през кръста и я вдигна на високата седалка. Тогава осъзна, че миналата нощ я бе оставил сама да се оправя. Тя се стегна в ръцете му, но му позволи да й помогне да се качи, хвърляйки му изненадан поглед, докато той издърпваше предпазния колан.
— Понякога си спомням добрите маниери — Даш прочисти гърлото си и закопча колана. Мислено си взе бележка да си ги спомня по-често, въпреки че те бяха самоуки. Вероятно трябваше да ги полира леко. Може би Майк щеше да има някои идеи. По дяволите, той вече беше женен, трябваше да знае.
Външните светлини хвърляха бледо, ефирно сияние около Елизабет. Тъмната й коса блестеше, сините й очи изглеждаха по-тъмни, по-загадъчни. Устните й блестяха, покрити с лека влага от езика, който ги погали.
Тя пое дълбоко и силно дъх, гърдите й се надигнаха под блузата й. Даш си спомни за сутиена й — дантелен, нежен. Полудяваше само при мисълта за съблазнителното й бельо.
Мъжът отново се покашля.
— Пица? — попита я тихо. Беше гладен, но не за храна.
Елизабет преглътна мъчително.
— Звучи добре.
И двамата подскочиха, когато Каси изпищя от радост от задната седалка. Даш кимна рязко, преди да затвори вратата и да отиде бързо до шофьорското място. Пицата бе достатъчно лесна. Да накара Елизабет да се отпусне можеше да се окаже много по-трудно.
Глава 7
— Този човек твой приятел ли е?
Елизабет бе нервна заради пристигането в ранчото на Толър. Беше свикнала с това да няма някой, който да й помага, а сега нямаше никакъв избор и трябваше да остави Даш да поеме инициативата и да намери възможности, които тя никога не би могла да открие сама.
От две години тя не бе зависила от никой, освен от себе си. Беше поддържала себе си и Каси живи, често едва успявайки, но още бяха живи. Бе вземала свои собствени решения. Да защитава Каси сама и да приема отговорността за всяко действие, за всяко решение, бе най-доброто, което можеше да направи по онова време.
Сега Даш вземаше решенията и го правеше, без да я информира за последствията, ако някое от тях се провали. Тя се чувстваше така, сякаш е на тъмно, търсеща твърда опора в една обстановка, която й е непозната. Не познаваше Майк Толър. Не познаваше семейството му, нито силните и слабите му страни, и не се чувстваше в безопасност.
Елизабет наблюдаваше Даш, забеляза отпуснатата му поза, усещаше аурата на вяра и контрол. Кога щеше и тя да се чувства така контролирана във всяка ситуация? Светлините от таблото се отразяваха върху твърдото му лице, приглушения блясък на стъклото за нощно виждане му придаваше почти различен земен вид. Необичайните светлини правеха изражението му напълно безизразно, а очите му почти светеха, когато погледна към нея.