— Той е колега войник — каза Даш просто, свивайки широките си рамене.
Силни, мускулести рамене. Тя бе държала гладката стегната плът по-рано тази сутрин, бе позволила на ноктите си да се забият в гъвкавата кожа, докато той превземаше устата й. Връхчетата на пръстите й потръпнаха при спомена. Устата й се навлажни от внезапен глад да усети вкуса му отново.
— Колега войник не ми говори много, Даш — Елизабет се откъсна от еротичните възможности, които проблясваха в съзнанието й. Не можеше да си позволи да изгуби концентрация. Животът на Каси бе прекалено важен. — Дори приятелите невинаги са надеждни.
— Вероятно заради това нямам никакви — мъжът не изглеждаше да съжалява или да е огорчен. Това бе просто изказване, нищо повече. — Бихме се заедно в Афганистан. В условията, в които бяхме, човек научава характера на хората, с които воюва. Майк няма да предаде едно дете. Той е излагал живота си на риск прекалено много пъти, за да спаси някого. И няма да ме предаде. Дължи живота си на мен.
Това бе информиране. Нищо повече. В гласа му нямаше друго чувство, освен уважение. Елизабет си помисли за хората, на които някога бе вярвала, че са й приятели. Хора, за които се бе грижила и бе вярвала, че ще се погрижат за нея. Беше ги обичала. Истински. Никога не бе поставяла под въпрос тяхната честност или доверие към нея. Но бързо бе научила, че и най-малкото противоречие, дори с тези приятели, с които бе израснала, я тласка назад.
И все пак, Даш беше тук и пътуваха към човек, с когото се бе сражавал, уверен в лоялността му, в честта му. Това имаше малко смисъл за нея.
— Как можеш да бъдеш сигурен? — това беше най-големият й страх. Предателството можеше да струва живота на дъщеря й. — Поверяваш живота на Каси на този човек.
— Поверявам му моя собствен — той я стрелна с мрачен поглед. — Не може да се сражаваш заедно с един човек в продължение на една година в ада и да не знаеш на какво е способен, Елизабет. Майк е добър. Той няма да ни разочарова.
— И очакваш от мен просто да се доверя на думата ти? — тя сдържа гласа си нисък знаейки, че Каси все още е будна на задната седалка. Съжаляваше, че вътрешният й часовник я бе предал вчера, позволявайки й да заспи, докато Даш не събуди и двете им. Трябваше още преди часове да поговорят за това.
— Феята казва, че всичко е наред, мамо — изчурулика малкото момиченце с мек, успокоителен тон.
Елизабет затвори очи болезнено, а гърдите й се стегнаха. Как й се искаше феята на Каси, която и да е тя, да проговори и на нея. Но все пак, тази история с феята вече започваше да я тревожи. Когато вървяха от мазето към апартамента си преди два дни, Каси бе прошепнала, че феята не иска да се връщат в стаята им.
— Моля те, мамо, феята казва да стоим тук. Да почакаме. Не искам да отивам горе.
Дали Каси беше разбрала по някакъв начин, че враговете им са там?
Елизабет знаеше, че децата имат развити сетива за нещата, които ги заобикалят. Родителите го изгубват, когато достигнат зрялост. Способността да виждат и чувстват неща, в които родителите рядко влагат смисъл. Беше ли феята просто начин Каси да обясни това?
— Кажи на феята, че й благодаря, Каси — майката погледна между седалките, усмихвайки се на малкото момиченце. — Но мама трябва да се увери. Възрастните нямат феи, които да ги насочват.
Каси погледна към нея невероятно сериозно.
— Можеш да използваш моята, мамо. Аз ще ти кажа какво мисли.
И как да отговори на това? Каси никога не спираше да я изненадва.
— Благодаря ти, миличка, но мама се нуждае от нещо повече от думата на една фея точно сега. Разбираш ли? — тя запази гласа си нежен. Не искаше да нарани чувствата на детето. Не искаше то да разбира, че майка му много отдавна е изгубила вярата си във феите.
— Разбирам, мамо — Каси се облегна в седалката си, а усмивката й проблесна в мрака. — Можеш тогава да говориш с Даш колкото искаш за това. Аз знам, че всичко ще бъде наред.
Елизабет се обърна и се загледа напред. Ръцете й се свиха в юмруци. Снегът още се сипеше, макар й не толкова плътен като преди. Пътищата бяха опустели и извън града черния път почти се бе слял с околната среда, и едва се забелязваше, че се движат по път.
Елизабет мразеше да бъде в неизвестност. Да бъде несигурна. Не познаваше този ранчеро, бившия агент на ЦРУ, при който ги отвеждаше Даш. Не познаваше и Даш. И все пак от нея се очакваше да им се довери, защото нямаше друг избор.