— Това е съвпадение — ръцете й се притиснаха към корема й, Елизабет преглътна тежко, борейки се с жлъчката, надигнала се в гърлото й. Това бе невъзможно.
Даш се изсмя. В ниския, груб звук нямаше веселие. Той опъна нервите й и ги разкъса допълнително. Беше животински, опасен. В гласа му нямаше веселие, само безжалостно приемане на това, което е той и пред което бе изправен. Мъжът, в когото се бе влюбила, още преди да го срещне, също щеше да й бъде отнет. Не само детето й, но и Даш щеше да изчезне. Как щеше изобщо да успее да задържи някого от тях?
— Ако има нещо, което знам, Елизабет — информира я той остро, — това е как да бъдеш Порода и как да го прикриваш. Обаче няма как да скриеш маркера. Нищо не може да го заличи. Това е генетичен отпечатък, създаден да издържи на всичко, което би могло да се случи. За да е сигурно, че роденото дете е Порода. Съветът беше фанатизиран относно това да не се смесват животните в общата популация.
Елизабет се олюля. Господи! Това не се случва. Моля те, не позволявай това да се случи, молеше се тя. Ако последните две години бяха кошмар, то това беше ад и тя се хвърли с главата напред. Нямаше възможност да изследва възбудата. Нямаше възможност да приеме опасността и болката. Нямаше шанс да намери изход. Тя нямаше да го приеме.
— Дъщеря ми не е животно — Елизабет искаше да изкрещи думите, да се увери, че той я е чул, че е разбрал. Не я интересуваше какво мисли Даш, че е, но детето й не беше животно. И беше дяволски сигурна, че не е експеримент. — Нито пък е Порода. Тя е моето дете — ръцете й се свиха на корема й. — Аз я износих. Аз я родих. Прилича на мен.
Нейното дете. Елизабет се бореше с Даш. Бореше се с внезапното, болезнено осъзнаване, че той може да е прав. Винаги бе знаела колко е специална дъщеря й. Толкова уникална и толкова надарена по толкова много начини, че тя се бе опитвала да се убеди, че само майчината гордост я кара да го види.
— Тя още е твое дете, Елизабет — Даш се опита да пристъпи по-близо до нея, но спря, когато младата жена се отдръпна ужасено. Не можеше да му позволи да я докосне. Ако го стореше, тя щеше да се пропука. Да се разбие на толкова много парченца, че никога няма да може да ги събере всичките. — Подушвам връзката ти с нея. Тя е непогрешима. Но Дейн Колдър не й е баща.
Тя щеше да припадне. Можеше да го усети и се бореше с това. Можел да го подуши? Не. Майчинството не беше миризма. Или пък беше? Каси бе дошла от нейното тяло. От утробата й. Елизабет потрепери бурно. Как би могъл да го подуши?
— Напротив — тя поклати глава решително, спомняйки си неочаквано отчаянието на Дейн да я убеди да имат дете още първата година. — Той беше решен на всяка цена да имаме дете. Заедно отидохме в кабинета на доктора. Направи всичко, което трябваше.
Опитваше се да опровергае Даш, да отхвърли това, което й казва. Бореше се да намери изход от тази неочаквана, ужасяваща ситуация. Взираше се в младия мъж с безмълвна молба, молеше го да върне всичко назад, да покаже поне малък миг на слабост, съмнение, че може би не е прав. Ако го направеше, тогава тя можеше да намери начин да убеди себе си, че нищо от това не е истина. Вместо това, Даш й даде доказателство.
— Мартен беше учен от Съвета по генетика от много високо ниво — каза той със смразяващо познание. Разбира се, че знаеше, помисли си тя. Той беше Порода. Познаваше чудовищата, които са работили в онези лаборатории. — Изследваше началните фази на размножаването, като се опитваше да противодейства на кодирането, което пречеше мъжете да оплодят жените си — единственият й протест беше тихо, болезнено скимтене. — Когато не успя да направи това, което искаха от него, той беше отстранен спокойно, а не убит, в случай че се нуждаят от него по-късно — продължи Даш. — Мартен започна да практикува по специалността си, но очевидно експериментите му са продължили. Някак си, той е измислил как да използва уникалната сперма на Породите, за да оплоди яйцеклетката. Защото, кълна се, Елизабет, Каси е дете на Вълча порода. Ето защо Грейндж няма да я остави намира. Затова е убил баща й. И затова Дейн е отказал да приеме детето. Защото е знаел.
— Не — Елизабет поклати глава отчаяно. — Той не би го направил. Не би го направил.
— Направил го е, Елизабет — изръмжа Даш, звукът рикошира в тялото й като куршум. — Изслушай ме, по дяволите, защото животът на Каси е в по-голяма опасност, отколкото някога си си представяла. Тя е първата. Чуваш ли ме? — младата жена трепна силно. — Тя е първото дете-Порода, заченато извън лаборатория. Първото заченато, ин витро, без първо да се промени яйцеклетката, за да приеме уникалното ДНК. Разбираш ли какво казвам, Елизабет? Тя е уникална. Един мост между човека и Породите, и една женска, която ще има способността да ражда деца Породи, Елизабет. Грейндж е знаел това. Знаел е и затова я е искал. И ако не я получи, следващата му стъпка ще бъде да продаде тази информация на копелетата, които ни създадоха в началото.