Способна да ражда Породи? Та тя беше още дете. Човек не просто ражда бебета. Прегръща ги и ги обича, и ги отглежда, за да бъдат щастливи и свободни, и да те обичат в отплата. Елизабет не можеше да намери смисъл в това. Не можеше да възприеме информацията, която се забиваше в мозъка й.
— Тя е само едно дете. Не можеш да направиш това с едно дете.
— Елизабет — изрече името й с чувство на болка. — Чуй ме, скъпа. Трябва да ме чуеш сега. Не можеш да предпазиш Каси от това. Не можеш да я защитиш или да избягаш достатъчно далеч, за да я скриеш.
Елизабет се вторачи в него шокирано. Не можеше да я защити? Трябваше да го стори. Тя беше нейно дете. Елизабет не можеше да приеме нищо друго.
— Няма да позволя бебчето ми да умре — реагира тя яростно. — Ти грешиш. Трябва да грешиш.
— Знаеш, че не греша — каза остро Даш. — Звуците, които тя издава, докато спи. В лабораториите, в които аз живях, нямаше Вълча порода, която да не ги издава като дете. Когато си играеше с Мика и я захапа. Това е инстинкт, да се използват зъбите, вместо ръцете, за да се спечели свобода. Кучешките й зъби са по-дълги. Интелигентността й е далеч по-напреднала за възрастта…
— Престани! — изкрещя младата жена при болката, която връхлетя цялото й същество. Не можеше да диша, толкова много я болеше. Трябваше да избяга от него. Трябваше да помогне на Каси да преживее това. — Махни се от мен. Просто се разкарай от мен.
Тя тръгна към свързващата врата. Трябваше да стигне до Каси. Трябваше да се увери, че нищо или никой няма да нарани детето й отново. Опита се да избяга, да се втурне покрай него, да се отскубне от болката, която той бе внесъл в живота й.
Даш я хвана точно когато минаваше край столовете, движейки се по-бързо от нея. Ръцете му, толкова здрави и силни, се обвиха около нея и я придърпаха към гърдите му, където тя се срина. Едната му голяма длан задържа главата й към него, широките му гърди заглушиха внезапния вик, агонизиращия й отказ да приеме случващото се.
— Не — изплака в гърдите му, юмруците й го удряха толкова силно, колкото истината удряше нейната душа. — О, Господи, не! Той няма да причини това на детето ми!
Елизабет трепереше толкова силно в прегръдките му, че сама се уплаши. На едно ниво осъзнаваше рухването си. Последните две години достигнаха връхната си точка сега. Крехката хватка, в която държеше контрола си, се разкъса и спомените връхлетяха съзнанието й.
Не се беше чувствала спокойна с Мартен. На Дейн му се бе наложило да спори, да я умолява да позволи на доктора да извърши процедурата. Елизабет бе искала някой друг. Бе искала доктор, на когото има доверие, който не кара кожата й да настръхва. Но Дейн беше упорит. Така щяло да бъде тайно. Никой никога нямало да разбере, че детето им не е заченато по естествен път. Никой нямало да разбере, че той не е достатъчно мъж, за да оплоди собствената си съпруга.
Списъкът с оправданията бе дълъг, а споровете почти бурни. Най-сетне, Елизабет се бе предала. Дейн бе във възторг, докато не им бяха казали, че процедурата е била успешна. Елизабет бе забременяла.
Тогава той бе станал мълчалив. От този момент нататък вълнението му бавно избледня. И Елизабет никога не разбра защо. Сега знаеше. Беше изчезнало, защото жена му и детето й бяха преминали успешно експеримента. Дейн беше почти маниакално ревнив. Мисълта, че тя не носи неговото дете, сигурно го е разяждала жив. Това бе разрушило брака им и в крайна сметка алчността му бе коствала живота.
— Майк, виж какво можеш да разбереш за Колдър и Мартен, тайно, както и всички пари, които дължат или са платени. Необходима ми е колкото се може повече информация. Обади се на Тайлър от мое име. Трябва да поговорим отново.
Елизабет едва осъзнаваше, че другият мъж и съпругата му са влезли в стаята, докато тя и Даш спореха. Сега беше в прегръдките му, а той я държеше здраво до гърдите си, докато плаче. Тя не знаеше защо плаче. Сълзите нямаше да помогнат. Но не можеше да спре.