Мирисът на страха и яростта на Елизабет не достигаха по-далеч от вратата, така че Даш разбра, че тя не бе губила време да разгледа разрухата. Жената беше умна. Бе проучвал месеци наред и едва миналата седмица бе успял да се доближи достатъчно, за да разбере, че вече се вижда края. Не би било лесно другите да я хванат. След като Даш я намереше, никога нямаше да има надежда да я заловят. Но първо трябваше да я открие.
Мъжът напусна апартамента и се придвижи предпазливо по мръсния коридор, следвайки уханието й надолу по стълбите, след това до мазето. Там видя един малък прозорец, който бе отворен. Протегна се и взе съдрано парче мек вълнен плат. От дрехата на жената. Тя се бе порязала при бягството. Мекият изхабен плат беше напоен с кръв. Но Елизабет бе умна. Достатъчно умна, за да знае, че враговете ще я наблюдават на главния вход. През последните две години тя бе станала по-силна и интуитивна, бе се научила да усъвършенства способностите си, за да остане свободна. Даш усети това, усети способността й да използва съобразителност там, където й липсва физическа сила.
Докато стоеше втренчен в парчето плат, а пръстите му докосваха тъмните петна, които го обезобразяваха, той усети чуждо присъствие, което раздвижи въздуха, идващ от отворената врата.
Даш замръзна, главата му се обърна бързо към леко отворената врата, когато един нов мирис започна едва доловимо да се смесва с този от плата, на препарат и застояла вода. Беше коварен. Мирис на поквара и яростни намерения. Носеше се из хладния въздух на мазето, проникваше в сетивата на младия мъж и го изпълваше с жажда за кръв. Врагът беше на лов, сега дебнеше него, необмислено излизайки от скривалището си, за да проучи намерението на Даш. А Даш чакаше с нетърпение сблъсъка.
Той потисна предупредителното ръмжене, което се надигна инстинктивно в гърдите му. Миризмата на студена стомана се приближи, чуха се предпазливи стъпки. Беше само един човек, уверен, но изпълнен с ярост и много слаб. Даш се усмихна. Мъжът, който се придвижваше към него, не беше нищо повече от наемник. Не бе заплаха. Един наемен убиец за малко повече от еднократна употреба. Това беше добре, защото той нямаше да излезе жив от сградата.
Даш дебнеше, притаил дъх. Не му се наложи да чака дълго. Вратата се отвори бавно, разкривайки слабото, напрегнато тяло на врага. Беше мъж в разцвета на силите си. Гама, който се опитваше да играе Алфа с едно животно, което дори не подозираше, че съществува. Даш позволи на устните си да се извият в усмивка, знаейки, че наемникът няма да я види като смъртоносната заплаха, която в действителност беше.
— Любопитни сме, а? — изсумтя непознатия, като затвори внимателно вратата и насочи оръжието си към гърдите му. — Вдигни ръцете си така, че да ги виждам, и не прави странни движения, или си мъртъв.
Даш се подчини, вдигна ръце на тила си, а пръстите на едната му ръка се обвиха около дръжката на широкия нож, скрит в ножницата между плешките му. О, да. Сега щеше да си поиграе.
— Просто проверявам някои неща — Даш присви очи, забелязвайки, че пистолетът е насочен под такъв ъгъл, че ако стреля ще го уцели право в сърцето.
На цевта бе прикрепен заглушител. Предпазливо копеле, Даш му го призна. Но само за това. За всичко останало не беше особено изобретателен. Ако беше достатъчно умен щеше да осъзнае заплахата, която представлява Даш и да го убие в мига, в който се изправи пред него. Ако можеше. Вместо това, искаше да играе. А Даш обичаше игрите. И знаеше със сигурност, че противникът му ще загуби. Това беше методът на звяра. Той можеше да усети слабостите. В очите на врага блестеше прекалена самоувереност, а желанието да причини болка се носеше във въздуха около него.
— Кой си ти? — мънистените очи се присвиха. Гъстата му мазна кестенява коса падна напред, обграждайки не особено интелигентното чело.
— Не съм важен — Даш сви рамене, а устните му се извиха с пренебрежителна насмешка. Отказваше да отдаде почит на едно създание, толкова лишено от морал, че щеше да убие дете. — А ти кой си?
Даш наблюдаваше внимателно другия мъж, движенията на дългото тяло под неудобното, макар й скъпо палто, което той носеше, уверения начин, по който държеше оръжието си. Копелето бе свикнало да убива, и то по лесния начин. Не би очаквал да се изправи пред човек със способностите на Даш. Това е едва ли не твърде лесно, въздъхна младата Порода. Позорно. Щеше да се наслади на една битка.