Колдър бе този, който се обади да му каже за смъртта на Хейли Кониър. Това не го изненада. Те бяха двама от последните трима членове на съвета, а Томас винаги се бе чувствал по-близък с него, отколкото с Люк Джоблин, който бе твърде избухлив за вкуса му. Изненада го тонът на Колдър. Той знаеше. Знаеше. Попита го:
- Кой я е намерил?
- Началник Морланд - отвърна Колдър, и то беше там, в начина, по който произнесе началник. - Мисли, че може да е получила удар.
- И се обзалагам, че Франк Робинсън е написал тъкмо това в смъртния акт.
- И аз така чух. - Мълчание. - Морланд ще дойде за теб, Томас.
Телефонът в ръката на Томас стана хлъзгав. Дланите му се бяха изпотили.
- Зная - каза той. - Ами ти?
- Той не се бои от мен.
- Може би те подценява.
Колдър се изсмя горчиво.
- Не, той ме познава като петте си пръста. Това ще е моят акт на самоотбрана, последният. Ще се оттегля от съвета.
- Никой не се оттегля от съвета.
Само смъртта слагаше край на назначението като член на съвета. Изборите бяха само театър. Всеки го знаеше.
Колдър седеше в задната стаичка на магазина на Бен Пи- ърсън. Всъщност той бе негов, колкото и на Бен, но в мислите му си оставаше магазинът на Бен, въпреки че Бен вече го нямаше. Погледна шишенцата е хапчета, които събираше, откакто той бе починал.
„Скоро - помисли си. - Скоро.“
- Има начини, Томас - каза накрая. - Побързай.
Багажът вече беше готов, Томас целуна жена си и се приготви да тръгва.
- Къде ще отидеш? - попита Констанс.
- Не зная. Не много далече, но достатъчно далече, за да съм в безопасност.
Трябваше да се обади на някои хора. Още имаше доста съюзници в този град, но не очакваше много от тях да се изправят срещу Морланд. Те не бяха убийци, а Морланд беше.
- Какво да му кажа, когато дойде? - попита Констанс.
- Нищо, защото нищо не знаеш.
Целуна я.
- Обичам те.
- И аз те обичам - отвърна тя и гледа след колата му, докато не я загуби от погледа си.
Не мина и час и Лукас Морланд се появи пред вратата.
Соулби кара до Портланд и остави колата в гаража за дълъг престой на летището. После взе автобуса до Бостън, като плати за билета в брой. Не знаеше колко далече може да стигне Морланд, за да го открие, не беше шпионин, но се надяваше, че ако някак успее да разбере къде е колата, това малко ще го обърка. Помоли зет си да му запази стая под името Райън в един клуб близо до „Масачусетс Авеню“, който се рекламираше от „Еспидиа“45. Соулби знаеше, че в този клуб не искат документи за самоличност, а просто дават ключ срещу името, записано в резервацията. След това отиде в Бак Бей46, седна в едно кафене срещу „Прайър Инвестмънтс“ и зачака. Когато Гарисън Прайър се появи с джиесем до ухото, излезе от кафенето и го последва. Настигна го, когато той спря на светофара, и го поздрави.
- Здравей, Гарисън.
Гарисън се обърна.
- Ще ти звънна по-късно - каза той и изключи телефона. - Какво правиш тук, Томас?
- Имам нужда от помощ.
Светна зелено и Прайър продължи нататък, но Соулби го настигна с лекота. Беше значително по-висок, а и в по-добра форма от него въпреки възрастта си.
- Не съм в помагаческия бизнес - каза Прайър. - Не и за теб и твоя съвет.
- В миналото си разменяхме информация.
- Това беше преди по дървенията на някои къщи в Скарбъро, Мейн, да започнат да се появяват тризъбци. Имаш ли представа какви неприятности ми навлякохте?
- Посъветвах ги да не го правят.
- Не достатъчно енергично.
- В Проспъръс имаме проблеми. Сериозни проблеми.
- Забелязах.
- Нашият началник на полицията е неконтролируем. Трябва да бъде... изваден от играта, за да можем да се стабилизираме. Ще обезщетим теб и колегите ти.
- Нещата стигнаха твърде далече.
- Гарисън. - Соулби протегна ръка да спре Прайър, принуждавайки по-ниския мъж да вдигне очи към него. - Морланд ще ме убие.
- Съжалявам да чуя това, Томас - каза Прайър. - Наистина съжалявам. Но ние няма да се намесим. Ако това е някаква утеха за теб, каквото и да се случи, времето на Проспъръс изтича. В крайна сметка няма значение кой ще остане: ти, Морланд, съветът. Има хора, които ще дойдат да ви изтрият от картата.